Не познавам собствения си син: Как снаха ми промени нашето семейство

— Дани, кога ще дойдете с Ива на гости? — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в корема ми се свиваше познатият възел на тревога.

— Мамо, сега не е удобно. Ива има много работа, а и аз съм изморен. Ще ти се обадя, добре ли е? — отговори синът ми с онзи нов, хладен тон, който сякаш беше научил от нея.

Затворих телефона и се загледах през прозореца към празния двор. Преди години Даниел идваше всяка неделя, носеше ми цветя, разказваше ми за работата си, за приятелите си. Смеехме се заедно, готвех любимите му пълнени чушки. А сега… Сега сякаш някой беше изтрил всичко познато и беше оставил само тишина и отчуждение.

Всичко започна преди две години, когато Даниел доведе Ива вкъщи. Красива, умна, но с някакъв студен поглед, който не можех да разгадая. Още първия път забелязах как го гледа — сякаш го изпитва, сякаш го държи на каишка. Опитах се да я опозная, да я поканя в кухнята, да й покажа как се правят баница и лютеница. Тя само се усмихваше учтиво и отказваше: „Не ям тесто, благодаря.“

С времето Даниел започна да се променя. Първо спря да идва толкова често. После започна да говори по-кратко по телефона. А накрая — почти изчезна от живота ми. Веднъж дори забрави рождения ми ден. Изпрати ми съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Ще ти се обадя по-късно.“ Но така и не се обади.

Съседката ми Пенка ме утешаваше: „Момчетата като се оженят, жените им ги държат изкъсо. Не си сама.“ Но аз не можех да приема това. Аз съм му майка! Аз го отгледах сама след като баща му почина. Животът ни не беше лесен — работех на две места, за да му осигуря всичко. А сега… Сега една жена го беше отнела от мен.

Една вечер не издържах и отидох до апартамента им в Младост. Звъннах на вратата с торба домашни курабии и бурканче сладко от смокини.

— Мамо? — Даниел изглеждаше изненадан и леко раздразнен.

— Донесох ви нещо сладко… — опитах се да се усмихна.

— Не трябваше да идваш без предупреждение — обади се Ива от хола, без дори да ме погледне.

— Извинявай, просто… липсвате ми — прошепнах.

Даниел взе торбата и я сложи на масата.

— Ще ти се обадим другия път, мамо. Сега сме заети.

Върнах се у дома със сълзи в очите. През нощта не можех да заспя — мислех си за всички онези години, когато Даниел беше малък и ме прегръщаше силно: „Мамо, ти си най-добрата!“ Къде изчезна това момче?

Опитах се да говоря с него открито:

— Дани, какво става? Защо вече не идвате? Защо не ми разказваш нищо?

Той въздъхна тежко:

— Мамо, вече имам свое семейство. Трябва да уважаваш границите ни. Ива не обича да й се натрапват.

— Аз ли ви се натрапвам? Аз съм ти майка! — гласът ми трепереше.

— Просто… така е по-добре за всички — каза той и затвори вратата на сърцето си пред мен.

С времето започнах да усещам как самотата ме задушава. Празните стаи ехтяха от спомени. Понякога си представях как Даниел ще дойде с внуче за ръка, ще седнем всички на масата и ще се смеем както преди. Но това бяха само мечти.

Веднъж видях Ива в магазина. Поздравих я:

— Здравей, Иве! Как сте?

Тя ме изгледа хладно:

— Добре сме. Бързам.

И си тръгна без да каже повече дума.

Започнах да се питам: аз ли съм виновна? Прекалено ли го обичах? Прекалено ли настоявах да бъда част от живота му? Или просто така е устроен светът — децата порастват и забравят родителите си?

Пенка ме покани една вечер на кафе с другите жени от блока. Всички говореха за децата си — кой къде работи, кой кога ще ги посети. Аз мълчах. Не исках да призная пред тях колко самотна съм станала.

Една сутрин получих съобщение от Даниел: „Мамо, ще минем довечера.“ Сърцето ми подскочи от радост. Приготвих любимите му ястия, сложих най-хубавата покривка.

Когато дойдоха, Ива седеше мълчалива през цялото време. Даниел гледаше телефона си. Опитах се да започна разговор:

— Как е работата, Иве?

— Добре е — отвърна кратко.

— А ти, Дани?

— Всичко е наред.

Тишината беше тежка като олово.

Когато си тръгнаха, останах сама в кухнята сред недокоснатите чинии. Заплаках тихо.

Сега стоя до прозореца всяка вечер и чакам някакъв знак — обаждане, съобщение, нещо… Но телефонът мълчи.

Понякога си мисля: дали някога ще върна сина си? Или трябва да приема, че вече съм само страничен наблюдател в живота му?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Къде сбърках като майка?