Когато сърцето се пръсне: Историята на изгубения ми син Даниел

„Не го виждам! Къде е Даниел?!“ – гласът ми се разнесе като писък през двора, разкъсвайки следобедната тишина на нашето малко село край Пловдив. Майка ми, която белеше картофи на пейката пред къщата, изпусна ножа и ме погледна с ужас. „Той беше тук, преди малко…“ – прошепна тя, сякаш думите ѝ можеха да върнат времето назад.

Сърцето ми туптеше в гърлото. Тичах из двора, викайки името му: „Дани! Даниел!“. Баща му, Иван, излезе от плевнята с мръсни ръце и очи, пълни с тревога. „Какво става?“, попита той, но аз вече бях на улицата, оглеждайки се наляво и надясно. Съседката леля Мария се показа от прозореца: „Да не е при мен? Не съм го виждала…“

В този момент времето спря. Всички се втурнаха да търсят – по улицата, в дворовете, зад плевните. Някой извика: „Да не е отишъл към езерото?“ – и кръвта ми застина. Езерото – онова място, където децата не биваше да ходят сами. Тичах като обезумяла по прашния път, а в ушите ми кънтеше само едно: „Моля те, Господи, нека е добре!“

Когато стигнах до езерото, видях Иван да стои на брега, с ръце в косата и лице, изкривено от ужас. Водата беше тиха и спокойна – толкова измамно спокойна. После го видяхме. Малкото телце на Даниел лежеше до брега, мокро и безжизнено. Изкрещях – писък, който никога няма да забравя. Иван падна на колене до сина ни и започна да го разтърсва: „Дани! Дани! Събуди се!“. Но беше късно.

След това всичко стана като в мъгла. Полиция, линейка, съседи, които шепнеха зад гърба ни. Майка ми плачеше тихо в ъгъла на стаята. Баща ми стоеше до прозореца и пушеше цигара след цигара. Аз седях на леглото на Даниел и стисках любимата му плюшена мечка. Вината ме разяждаше отвътре: „Защо не го гледах по-внимателно? Защо го изпуснах от поглед само за миг?“

Иван се затвори в себе си. Не говореше с никого. Вечер сядаше на масата и гледаше снимката на Даниел, без да каже дума. Понякога чувах как плаче тихо в банята. Опитвах се да говоря с него, но той само поклащаше глава: „Няма смисъл…“

Селото започна да ни избягва. Хората не знаеха как да ни утешат – някои ни гледаха със съжаление, други шепнеха зад гърба ни: „Как може така да изпуснат детето?“. Леля Мария веднъж ми каза: „Трябва да си силна заради Иван…“, но аз не можех да бъда силна дори за себе си.

Майка ми се опитваше да запълни тишината с работа – чистеше, готвеше, подреждаше дрехите на Даниел сякаш той щеше да се върне всеки момент. Веднъж я намерих да глади ризката му и да плаче беззвучно.

Една вечер Иван избухна: „Ти си виновна! Ти трябваше да го гледаш!“. Думите му ме удариха като шамар. „Аз… аз също страдам!“, прошепнах аз през сълзи. „Не си представяш какво е…“

„Не си представям?! Това беше синът ми!“, извика той и тресна вратата след себе си.

Останах сама в кухнята, с глава върху масата и сълзи, които не спираха да текат. Чувствах се празна, счупена, виновна пред всички – пред Даниел, пред Иван, пред себе си.

Минаха седмици. Хората спряха да идват. Само леля Мария понякога носеше топла супа и оставяше бурканче сладко на прага ни. Всички други се страхуваха от нашата болка.

Една сутрин намерих Иван да стяга багажа си. „Отивам при брат ми в София за малко… Не мога повече тук.“ Не го спрях – разбирах го. Всеки ъгъл на къщата ни напомняше за Даниел.

Останах сама с майка ми и баща ми. Те се опитваха да ме подкрепят по свой начин – баща ми мълчаливо, майка ми с грижи и топли супи. Но нощем лежах будна и се питах: „Ще мога ли някога пак да бъда майка? Ще простя ли някога на себе си?“

Понякога сядам до езерото и гледам водата – същата онази вода, която отне най-скъпото ми. Говоря си с Даниел наум: „Мамо е тук… Прости ми…“

Сега животът ни е друг – по-тих, по-празен, но все още има дни, в които слънцето огрява прозореца на стаята му и аз усещам топлина. Може би някой ден ще намеря сили да простя – на себе си, на Иван, на всички.

Но кажете ми – как се живее след такава загуба? Как се продължава напред? Може ли едно сърце някога да се събере отново?