„Нямаш вече майка!“ – История за болката между две семейства
„Нямаш вече майка!“ – думите на свекърва ми пронизаха въздуха като нож. Стоях в кухнята ѝ в Пловдив, с ръце, треперещи над чашата чай, и се опитвах да преглътна сълзите си. Беше неделя, а синът ми Петър тичаше из двора, без да подозира какво се случва вътре.
– Как можа да кажеш това? – прошепнах, гласът ми едва се чуваше.
Свекърва ми, Мария, ме изгледа строго. Очите ѝ бяха студени, сякаш никога не бях част от това семейство.
– След като си омъжена за сина ми, ти си част от нашето семейство. Тук няма място за твоята майка. Тя само ти пълни главата с глупости!
Стиснах зъби. В главата ми се въртяха спомени от детството – мама, която ме учеше да меся козунак, мама, която ме прегръщаше след всяка болка. А сега… Сега тя беше враг в очите на Мария.
Петър се втурна вътре, с бузки зачервени от играта.
– Мамо, кога ще ходим при баба Даниела? – попита той с невинност, която ме разкъса отвътре.
Мария се намръщи.
– Тази жена не е добре за теб, Петре. Тя обърква майка ти. По-добре стой тук при нас.
Петър ме погледна неразбиращо. Аз се наведох и го прегърнах силно.
– Ще видим, слънце – казах тихо, но в мен бушуваше буря.
Вечерта се прибрахме у дома. Мъжът ми Ивайло беше уморен от работа и не искаше да слуша за поредния скандал със свекърва ми.
– Защо не можеш просто да се разбереш с майка ми? – попита той раздразнено.
– Защото тя ме кара да избирам между теб и мама! – извиках през сълзи. – Не мога да се откажа от майка си!
Ивайло въздъхна тежко.
– Знаеш каква е мама… Не ѝ обръщай внимание.
Но как да не обръщам внимание? Мама беше всичко за мен. След като татко почина, тя остана сама и аз бях единствената ѝ опора. А сега Мария искаше да я изтрие от живота ми.
На следващия ден отидох при мама. Тя ме посрещна с усмивка, но очите ѝ бяха тъжни.
– Какво има, мило дете? – попита тя, докато ми сипваше супа.
– Мария каза… каза, че вече нямам майка – прошепнах и избухнах в плач.
Мама ме прегърна силно.
– Никой не може да ти вземе майката, Яна. Но трябва да намериш начин да живееш с това. Не позволявай на омразата да те промени.
Думите ѝ ме боляха още повече. Как да простя на Мария? Как да бъда добра снаха и добра дъщеря едновременно?
Дните минаваха в напрежение. Петър усещаше всичко и започна да се затваря в себе си. Веднъж го чух как шепне на плюшеното си мече:
– Ако мама няма майка, аз имам ли баба?
Сърцето ми се сви. Не можех повече да позволя този конфликт да разрушава детето ми.
Една вечер събрах смелост и отидох при Мария сама. Седнах срещу нея на масата в хола ѝ, където миришеше на туршия и старо кафе.
– Мария, трябва да поговорим – започнах тихо.
Тя ме изгледа подозрително.
– Ако пак ще ми говориш за майка си…
– Да, ще говоря за нея! – прекъснах я. – Защото тя е част от мен. И ако искате да бъда част от вашето семейство, трябва да приемете и нея!
Мария замълча за миг. После изсумтя:
– Ти си твърде мека. В този свят оцеляват само силните!
– Силата не е в това да мразиш – отвърнах аз. – Силата е в това да прощаваш и да обичаш въпреки всичко.
Тя не каза нищо повече. Но на следващия ден позволи на Петър да отиде при баба Даниела без скандал. Малка победа…
Минаха месеци. Отношенията ни останаха хладни, но вече нямаше открита война. Научих се да поставям граници и да защитавам себе си и детето си.
Понякога се питам: Колко струва семейството? И кога компромисите убиват душата ни? Може ли някой друг да решава кого имаме право да обичаме?