„Виж ги как са се издокарали сватовете! Възрастни хора, а се държат като петли“: Историята на една българска снаха

„Виж ги как са се издокарали сватовете! Възрастни хора, а се държат като петли!“, изкрещя майката на Петър, докато аз стоях в ъгъла на хола, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиха в дланите. Беше първата ми вечер като снаха в този дом, а вече усещах как въздухът между мен и свекърва ми ставаше по-гъст от мъглата над Искъра през ноември.

Казвам се Ралица. Родена съм в Плевен, но съдбата ме доведе в София, където срещнах Петър – усмихнат, забавен, винаги заобиколен от приятели. Аз бях неговата противоположност – тиха, затворена, свикнала да слуша повече, отколкото да говори. Работех като медицинска сестра в болница „Токуда“, а заради дългите смени и малката ми заплата живеех в общежитие. Петър живееше с родителите си в панелен апартамент в „Люлин“.

Запознахме се на спирката на трамвай 8. Той ме заговори с някаква глупава шега за това как трамваят винаги закъснява, когато бързаш най-много. Засмях се – не защото беше смешно, а защото усетих топлина в гласа му. След няколко месеца започнахме да излизаме, а след година той предложи да се преместя при него и родителите му. „Ще е временно“, обеща ми. „Докато съберем пари за наше жилище.“

Още първата вечер разбрах, че „временното“ може да се окаже завинаги. Свекърва ми – леля Мария – беше жена с остър език и още по-остро чувство за ред. „В нашия дом всичко има място“, каза ми тя, докато ми показваше къде да подреждам чиниите. „И хората също.“

Петър работеше като техник в сервиз за компютри. Вечер се прибираше уморен, но винаги намираше сили да ме прегърне и да ми прошепне нещо мило. Само че тези моменти ставаха все по-редки. Свекърва ми не пропускаше случай да ме уязви:

– Ралице, пак ли си забравила да изчистиш праха от шкафа? Моята майка казваше: „Каквато е жената, такъв е и домът!“ – подхвърляше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Свекърът ми – бай Иван – беше по-тих, но погледът му казваше всичко. Когато една вечер забравих да купя хляб, той само поклати глава и промърмори:

– Едно време жените знаеха какво е домакинство.

Петър опитваше да ме защити:

– Мамо, остави я! Ралица работи по 12 часа на крак!

– И аз съм работила! – отсече тя. – Но пак домът ми светеше от чистота!

С времето започнах да се затварям още повече. Вечерите прекарвах в малката ни стая, слушайки как Петър и родителите му гледат новините и обсъждат кой политик пак е откраднал нещо. Чувствах се като гостенка в собствения си живот.

Един ден майка ми дойде на гости от Плевен. Донесе ми буркан лютеница и плетена покривка. Когато я видя, леля Мария повдигна вежди:

– Виж ги как са се издокарали сватовете! Сякаш идват на сватба! Възрастни хора, а се държат като петли!

Майка ми се засмя неловко и остави буркана на масата.

– Донесох малко домашно – каза тя тихо.

– Ами ние тук всичко си имаме – отвърна свекърва ми и побутна буркана към ръба на масата.

След като майка си тръгна, плаках цяла нощ. Петър ме прегърна:

– Ще мине, Ралице… Ще съберем пари и ще си имаме наше място.

Но парите не стигаха. Заплатата ми едва покриваше сметките и храната. Петър също не печелеше много. Започнах да взимам допълнителни смени. Връщах се късно, а у дома ме чакаха нови упреци:

– Жената трябва да е до мъжа си! – повтаряше леля Мария. – Какво ще кажат хората? Че Петър си няма жена ли?

Започнах да се питам дали не съм сбъркала. Дали любовта е достатъчна? Дали някога ще бъда приета?

Една вечер чух как свекърва ми говори с Петър в кухнята:

– Тази твоя Ралица… Не е като другите момичета. Не умее да се смее, не умее да готви като хората…

– Мамо! Обичам я! – извика той.

– Любовта не храни! – отвърна тя.

На следващия ден реших да поговоря с Петър.

– Не мога повече така – казах му през сълзи. – Чувствам се невидима…

Той ме погледна дълго:

– Ще намерим начин… Обещавам ти.

Минаха месеци. Събирахме пари от всяка стотинка. Приятелка ми предложи работа като медицинска сестра в частна клиника с по-добро заплащане. Приех веднага.

Една сутрин събрах багажа си и казах на леля Мария:

– Благодаря ви за всичко… Но трябва да тръгна.

Тя ме изгледа студено:

– Както искаш… Но помни: семейство не се гради с бягство.

Петър дойде с мен. Наехме малка гарсониера в „Дружба“. Беше тясно, но беше нашето място. За първи път от години се почувствах жива.

Понякога вечер си мисля за всичко преживяно и се питам: Защо в България толкова трудно приемаме различното? Защо семейството често е бойно поле вместо пристан? Може би някой ден ще намерим отговорите заедно…