Когато Петър си тръгна при по-младата, а после се върна с празни ръце – Моята история за предателство и смелост

– Как можа да ми го причиниш, Петре? – думите ми се разтрепериха във въздуха, докато гледах как той събираше дрехите си в куфара. Беше късен ноемврийски следобед, а вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин така, сякаш искаше да ги изкърти. Синът ни, Стефан, се беше заключил в стаята си и слушаше музика на слушалки – бягство от реалността, която се разпадаше пред очите ни.

Петър не ме погледна. Само въздъхна тежко и каза:
– Не мога повече така, Мария. Не съм щастлив. Тя… тя ме кара да се чувствам жив.

Тя. По-млада с петнадесет години. Красимира – колежката му от счетоводството. Бях я виждала веднъж на фирменото парти – с дълга руса коса и смях, който изпълваше стаята. Тогава не подозирах нищо. А сега стоях пред празния гардероб и се чудех как ще платя сметките следващия месец.

Петър си тръгна. Остави ми апартамента, но и дълговете – кредитът за ремонта на кухнята, лизингът за колата, която той взе със себе си. Стефан беше вече на двадесет и две, студент в Техническия университет, но работеше на две места, за да помага. Вечерите ни станаха тихи и напрегнати. Понякога го чувах да плаче нощем. Не го попитах защо – знаех.

Майка ми настояваше да подам молба за развод веднага. „Не заслужаваш такова унижение!“, повтаряше тя по телефона всеки ден. Но аз не можех – не още. Все още се будех сутрин с мисълта, че може би всичко е било кошмар.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да оправям бойлера, да сменям бушоните, да се справям с бюрокрацията в НАП. Работех като медицинска сестра в поликлиниката до пазара „Димитър Петков“. Заплатата стигаше едва-едва. Понякога вечеряхме само хляб със сирене и домати от градината на баща ми в Самоков.

Една вечер през март телефонът звънна. Беше Петър.
– Може ли да се видим? – гласът му беше уморен.
– Защо? – попитах студено.
– Моля те…

Срещнахме се в малкото кафене до блока. Беше отслабнал, косата му беше посивяла още повече.
– Красимира ме изгони – призна той след минута мълчание.
– И какво очакваш? Да те съжаля ли?
– Не… Просто… Нямам къде да отида.

Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много съм се променила. Вече не бях онази жена, която чакаше съпруга си с топла вечеря и изгладени ризи. Бях оцеляла сама. Бях силна.

– Апартаментът е малък – казах тихо. – Но ако искаш да останеш няколко дни…

Петър се върна у дома с един сак дрехи и празен портфейл. Стефан не му проговори цяла седмица. Майка ми отказа да идва на гости, докато той е там.

Скоро разбрах истинската причина за завръщането му – освен че беше самотен, беше и безработен. Красимира го беше изгонила след като разбрала за дълговете му и за това, че не може да й осигури живота, който е обещал.

Започнахме да живеем като съквартиранти. Говорехме само за битови неща – кой ще изхвърли боклука, кой ще плати тока. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора.

Една вечер Стефан избухна:
– Защо го търпиш? Защо не го изгониш? Той ни предаде!

Погледнах сина си и видях болката в очите му.
– Защото всеки заслужава втори шанс – казах тихо. – Но това не значи, че ще забравя или простя лесно.

Седмици по-късно Петър намери работа като охрана в склад на „Илиянци“. Започна да носи вкъщи малки суми пари за сметките. Опитваше се да говори със Стефан, но синът ни беше непреклонен.

Една сутрин го чух да плаче в банята. За първи път от години ми стана жал за него.
– Петре…
Той ме погледна със зачервени очи:
– Сгреших ужасно… Знам, че няма прошка за това, което направих.
– Не търси прошка от мен – отвърнах аз. – Намери я в себе си.

Мина още година. Животът ни никога не стана същият като преди. Но аз открих нещо ново – себе си. Започнах да ходя на народни танци с колежките от поликлиниката, записах курс по английски език, започнах да пътувам сама до морето през лятото.

Петър остана при нас още няколко месеца, после си намери квартира наблизо. Понякога идваше на гости за рождения ден на Стефан или на Коледа. Вече не изпитвах гняв или болка – само тиха благодарност към съдбата, че ми даде сила да оцелея.

Сега понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли простила по-лесно? Или всичко това беше нужно, за да открия коя съм всъщност?

А вие как бихте постъпили на мое място?