На шейсет години любовта ме изненада: Изневяра, вина и страх от самотата

— Как можа, Мария? Как можа да ни го причиниш? — думите на дъщеря ми Елена още кънтят в ушите ми, въпреки че вече минаха три дни от онзи разговор. Стоях пред нея, с ръце, стиснати до болка, и не можех да намеря сили да ѝ отговоря. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, а аз усещах как сърцето ми се къса.

Никога не съм си представяла, че ще бъда в тази ситуация. На шейсет години, с двайсет и пет години брак зад гърба си, две пораснали деца и внуче на път. Всички около мен ме смятаха за пример за стабилност и семейно щастие. А аз? Аз се чувствах празна. От години между мен и Стефан — съпруга ми — имаше само навик. Сутрин кафето, вечер новините, уикендите на село при свекървата. Нямаше разговори, нямаше докосвания, нямаше мечти.

Преди шест месеца започнах работа като библиотекарка в читалището — нещо малко за себе си, за да не полудея от самота вкъщи. Там срещнах Петър. Той беше новият учител по история в училището — вдовец, малко по-млад от мен, с топли очи и заразителен смях. Първо си говорехме за книги, после за живота, после за болките и страховете си. С него се чувствах жива. За първи път от години някой ме гледаше така — сякаш съм важна.

— Мария, ти заслужаваш повече — каза ми веднъж Петър, докато подреждахме книги в склада. — Не е късно да бъдеш щастлива.

Тези думи ме разтърсиха. Вечер ги въртях в главата си, докато Стефан хъркаше до мен. Започнах да се виждам с Петър извън работата — разходки в парка, кафе в малкото заведение до площада. Един ден той хвана ръката ми. Не я дръпнах. После ме целуна. Не го спрях.

Вината ме изгаряше, но не можех да спра. За първи път от години се смеех истински. С Петър говорехме за всичко — за мечтите ни като млади, за разочарованията, за страховете от старостта и самотата. Той беше изгубил жена си преди пет години и знаеше какво е да се чувстваш излишен.

— Не мога повече така — казах му една вечер, когато седяхме на пейка в парка. — Чувствам се като престъпник.

— Ти не си престъпник, Мария — отвърна той тихо. — Ти си жена, която има нужда от любов.

Но как да го обясня на семейството си? На децата си? На съпруга си? В малкия ни град слуховете се разпространяват по-бързо от вятъра. Вече усещах погледите на съседките, шушукането зад гърба ми.

Една вечер събрах смелост и казах на Стефан:

— Трябва да поговорим.

Той ме погледна изненадано изпод очилата си.

— Какво има?

— Не съм щастлива… Отдавна не съм щастлива. Има друг човек.

Той мълча дълго. После само каза:

— Знаех си. Но мислех, че ще ти мине.

Не каза нищо повече. Не ме попита кой е той, не ме обиди, не ме упрекна. Просто стана и излезе от стаята. Това ме разби повече от всичко друго.

Децата ми реагираха по-зле. Елена плака и крещя:

— Как можа! Татко те обича! Какво ще кажат хората? Как ще погледнем баба в очите?

Синът ми Георги замълча и после каза:

— Мамо, прави каквото искаш, но не очаквай да го приема.

Останах сама в апартамента ни — тишината беше оглушителна. Петър ми звънеше всяка вечер:

— Обичам те, Мария. Ще чакам колкото трябва.

Но аз не знаех какво да правя. Да тръгна с него? Да остана при Стефан от чувство за дълг? Да жертвам себе си заради спокойствието на другите?

Всяка сутрин се гледах в огледалото и се питах: коя съм аз? Имам ли право на щастие след всичко? Или трябва да приема самотата като наказание за грешките си?

Сега стоя тук, на прага между два живота — стария и новия. Семейството ми е разбито, приятелките ми ме избягват, а аз се чувствам по-самотна от всякога.

Но когато затворя очи и си спомня усмивката на Петър, усещам надежда.

Може би щастието няма възраст? Може би любовта идва тогава, когато най-малко я очакваш? Кажете ми — заслужавам ли втори шанс или трябва да платя цената на избора си?