Обещанията, които ни разделят: Историята на едно българско семейство

— Не мога да повярвам, че пак започваме този разговор! — изкрещях, докато държах малкия Даниел в ръце. Сълзите ми напираха, но се опитвах да ги скрия от мъжа си, Петър, който стоеше до мен с угрижено изражение. Брат ми, Ивайло, седеше на дивана с кръстосани ръце и поглед, вперен в пода. Майка ми — мама Мария — стоеше между нас като съдия, но думите ѝ бяха като нож.

— Обещах на брат ти пари за кола. Вие двамата се оправяйте — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не бях виновна за нищо.

Това беше началото на края. Преди три години всичко изглеждаше толкова просто: мама обеща на Ивайло пари за кола, защото той тъкмо беше завършил университета и имаше нужда от транспорт за новата си работа. Аз тогава още живеех при тях, спестявах за сватба с Петър и не мислех много за бъдещето. Но после мама се разболя, парите изчезнаха в болници и лекарства, а обещанието остана да виси между нас като проклятие.

Сега Ивайло настояваше да получи това, което му е обещано. Аз бях тази, която трябваше да намери решение — защото мама вече не можеше да работи, а баща ни отдавна беше напуснал семейството. Петър ме гледаше с онзи поглед, който казваше: „Не е твоя работа“, но знаеше, че няма как да избягам от отговорността.

— Защо винаги аз трябва да оправям всичко? — прошепнах на себе си, докато Даниел се размърда в ръцете ми.

— Защото ти си по-голямата сестра — отвърна Ивайло с горчивина. — Ти винаги си била любимката на мама. На теб ти дадоха всичко — образование, помощ за сватбата, а аз? Аз чакам вече три години!

— Това не е вярно! — избухнах. — Всички сме жертви на обстоятелствата! Мама не е виновна, че се разболя! Аз не съм виновна, че парите свършиха!

Мама седеше мълчаливо и гледаше през прозореца. Знаех, че се чувства виновна. Знаех и че няма как да върне времето назад.

— Може би трябва да продадем апартамента и да разделим парите — предложи Петър тихо. — Така всички ще получат по нещо.

— Това е домът ни! — извика Ивайло. — Как можеш да мислиш за това? Къде ще живее мама?

— А ти какво предлагаш? — попитах го аз. — Да вземем заем? Да работим още повече? Аз вече едва се справям с детето и работата!

В този момент Даниел заплака силно и аз го притиснах към себе си. Сълзите ми потекоха по бузите.

— Не искам синът ми да расте в семейство, където всички се карат за пари! — извиках през сълзи.

Мама най-накрая проговори:

— Деца мои… Не знам какво да направя. Обещах на Ивайло, защото вярвах, че ще мога да му помогна. Но животът ме изненада. Ако можех да върна времето назад…

— Не можем да върнем времето назад! — прекъсна я Ивайло. — Но можем да бъдем честни един с друг. Ако няма пари, кажете го! Не ме дръжте в неведение!

Петър въздъхна тежко:

— Вижте… Всички сме уморени. Може би трябва да поговорим с адвокат или социален работник. Да видим какви са вариантите.

Мама кимна уморено:

— Може би това е най-доброто. Аз не искам повече да ви деля. Обичам ви еднакво.

Тишината се спусна над стаята. Чуваше се само тихото подсмърчане на Даниел.

След този ден започнахме да търсим решения заедно. Оказа се по-трудно, отколкото очаквахме: апартаментът беше ипотекиран заради лечението на мама; заемите ни задушаваха; а Ивайло така и не намери стабилна работа. Но поне говорехме един с друг. Понякога спорехме ожесточено, друг път плачехме заедно. Семейството ни вече не беше същото — но беше истинско.

Една вечер седнах до мама на терасата. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.

— Прости ми, мамо — прошепнах най-накрая. — Прости ми, че не мога да оправя всичко.

Тя ме прегърна силно:

— Никой не може да оправи всичко, мило дете. Но важното е да не се отказваме един от друг.

Сега, когато пиша тези редове, Даниел вече ходи на детска градина, а Ивайло работи като куриер и спестява за собствена кола. Мама е по-добре — поне засега. А аз все още се боря със себе си: дали направих достатъчно? Дали някога ще простим един на друг напълно?

Понякога си мисля: колко струва едно обещание? И струва ли си да жертваме любовта в семейството заради пари? Какво бихте направили вие?