Цената на една сватба: Когато любовта разделя семейството

— Не мога да повярвам, че го правиш, Марин! — гласът ми трепереше, докато стоях срещу брат си в хола на нашия апартамент в Люлин. Майка ни, леля Снежа и татко се бяха скупчили около масата, а въздухът беше натежал от напрежение. Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по стените, сякаш и то се страхуваше от това, което щеше да се случи.

Марин ме погледна с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо. — Лилия, това е моят живот. Обичам я. Не разбирам защо всички сте против.

Майка ни въздъхна тежко и избърса сълза от бузата си. — Не е въпросът в любовта, Марине. Тя не е за теб. Тя не е от нашите хора. Как ще живеете? Как ще се разберете? Родителите ѝ са от Петрич, а ние сме софиянци. Това са различни светове.

Татко мълчеше, но лицето му беше побеляло от гняв. Знаех, че ако проговори, ще избухне. Леля Снежа само клатеше глава и мърмореше нещо под носа си за „младите днес“.

Аз стоях между тях — между любовта на брат ми и страховете на родителите ни. Винаги съм била посредникът, тази, която изглажда конфликтите. Но този път не знаех на чия страна да застана.

— Марине — прошепнах аз, — сигурен ли си? Знаеш ли какво ще загубиш?

Той се усмихна горчиво. — Ако трябва да избирам между нея и вас… Не знам дали мога да живея с такъв избор.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Деси — най-добрата ми приятелка. Излязох на балкона и вдигнах.

— Лили, какво става? Чух, че брат ти се жени! — гласът ѝ беше развълнуван.

— Да, ама май ще се разделим като семейство заради това — отвърнах аз с пресипнал глас.

— Ей, не го оставяй сам! Знаеш ли колко хора са останали сами заради такива глупости? Любовта е по-важна от всичко!

Затворих телефона и се загледах в панелните блокове отсреща. Колко семейства ли крият подобни тайни зад затворените си врати? Колко майки плачат нощем заради решенията на децата си?

Вечерта премина в тягостно мълчание. Майка ни не вечеря. Татко излезе да пуши на стълбището. Аз седях до Марин в неговата стая.

— Помниш ли как като бяхме малки си мечтаехме да избягаме в планината? — попита ме той тихо.

— Помня — усмихнах се през сълзи. — Искаше да станеш овчар като дядо.

— Сега искам само да бъда щастлив. Защо това е толкова трудно?

Не знаех какво да му кажа. В главата ми се въртяха думите на майка ни: „Тя не е от нашите хора.“ Колко често в България любовта се сблъсква с предразсъдъци? Колко често родителите ни искат най-доброто за нас, но не разбират какво значи това?

На следващия ден Марин и бъдещата му жена — Ива — дойдоха у дома. Тя беше тиха, срамежлива, с големи кафяви очи. Майка ни я посрещна студено.

— Добър ден — каза Ива тихо.

— Добър ден — отвърна майка ни сухо.

Татко не каза нищо. Само гледаше през прозореца.

— Идваме да ви поканим официално на сватбата — каза Марин твърдо.

Майка ни избухна:
— На тази сватба няма да стъпя! Докато съм жива!

Ива пребледня. Аз скочих:
— Мамо! Не можеш така! Това е изборът на Марин!

— Той е моят син! — извика тя. — Не мога да го гледам как си съсипва живота!

Марин хвана ръката на Ива и я изведе навън. Аз останах сама с родителите си.

— Защо го правите? — попитах тихо.

— Защото го обичаме — прошепна майка ни през сълзи.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Марин ме помоли да бъда кума. Съгласих се, макар че знаех какво ще последва.

В деня на сватбата залата беше пълна с приятели на Марин и Ива, но родителите ни липсваха. Когато застанах до брат си пред олтара, той прошепна:
— Благодаря ти, Лили. Без теб нямаше да издържа.

След церемонията седнахме навън под едно дърво. Сълзите ми капеха по роклята.

— Мислиш ли, че някога ще ни простят? — попита ме Марин.

Погледнах го и преглътнах:
— Може би… когато разберат, че щастието ти е по-важно от всичко друго.

Сега седя сама вкъщи и пиша тази история. Семейството ни вече не е същото. Но брат ми е щастлив. А аз се питам: Колко струва семейният мир? И дали понякога не трябва да изберем любовта пред традициите?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изберете семейството или любовта?