Когато любовта към внуците се превърне в изпитание: Историята на една баба

– Стига, Ива! Не мога повече! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на чантата така, сякаш тя беше последната ми опора. Бяхме в коридора на малкия ѝ апартамент в Люлин, а внучетата пищяха в съседната стая. Мъжът ми, Георги, стоеше до мен с наведена глава, а Ива ме гледаше с онзи поглед – смесица от вина и раздразнение.

– Мамо, моля те! Само още тази седмица. Ти знаеш колко е трудно с работата и всичко останало… – гласът ѝ беше уморен, но и настоятелен. Знаех го този тон. Чувах го вече три години – откакто се роди първото ни внуче, а после и второто.

Всяка сутрин ставахме в шест, за да хванем автобуса от нашия квартал до нейния. Готвехме, чистехме, водехме децата на градина, прибирахме ги, приспивахме ги. Ива и съпругът ѝ работеха до късно. Вечер се връщахме у дома изтощени, а понякога дори не можех да си спомня кога за последно сме вечеряли само двамата с Георги.

– Ива, ние също сме хора – казах тихо. – Имаме нужда от време за себе си. Не можем да бъдем вечната бавачка.

Тя млъкна. За миг в очите ѝ проблесна нещо като разбиране, но после пак се върна обичайната ѝ решителност.

– Ами ако напусна работа? Как ще се оправим? Ти знаеш колко е скъпо всичко! Детегледачка не можем да си позволим.

Георги се намеси:

– Ива, ние ви помагаме с каквото можем. Но вече не издържаме. Не сме млади. Аз имам проблеми със сърцето, майка ти с кръста…

Тя въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Значи ще ме оставите сама? Ще оставите децата?

Тези думи ме пронизаха като нож. Винаги съм вярвала, че семейството е над всичко. Но кога това се превърна в капан?

Вечерта седнахме с Георги на масата у дома. Той мълчеше дълго, после каза:

– Мария, ако продължим така, ще се разболеем. Трябва да ѝ покажем, че и ние имаме граници.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как като малка Ива винаги търсеше прегръдката ми. Как я учех да кара колело в парка „Западен“. Как ѝ шиех рокли за първия учебен ден. А сега? Сега бях просто „бабата“, която трябва да поеме всичко.

На следващия ден ѝ се обадих:

– Ива, няма да можем да гледаме децата тази седмица. Имаме нужда от почивка.

Настъпи тишина. После тя затвори телефона без дума.

Дните минаваха тежко. Чувах как Георги нощем въздиша в леглото. Чувствах се виновна – сякаш предавам собственото си дете. Но и облекчена – най-сетне имах време да изпия кафе на терасата, да прочета книга, да поговоря с приятелка.

След седмица Ива ни потърси сама. Дойде у дома с децата – уморена, но по-мека.

– Мамо… Тате… Извинявайте. Не съм осъзнавала колко много сте правили за нас. Беше ужасно трудно сама…

Прегърнах я силно. Внучетата се втурнаха към мен:

– Бабо! Дядо!

Сълзите ми пак потекоха – този път от радост и облекчение.

– Ще помагаме – казахме с Георги – но само когато можем. Трябва да мислим и за себе си.

Ива кимна през сълзи:

– Обещавам…

Сега често се питам: Кога любовта към децата и внуците преминава границата и започва да ни унищожава? Длъжни ли сме винаги да жертваме себе си заради тях? Споделете вашите истории – какво бихте направили на мое място?