Сълзи по прага: Майка, която трябваше да изпрати дъщерите си

– Мамо, не можеш да ни изгониш! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага, с ръце, които не знаеха къде да се денат, и сърце, което се късаше на парчета. В този момент разбрах, че никога не съм си представяла, че ще доживея деня, в който ще трябва да кажа на собствените си деца да си тръгнат от дома.

Всичко започна преди година, когато съпругът ми, Димитър, остана без работа. Започна да се прибира все по-късно, раздразнен и мълчалив. Мария и по-малката ѝ сестра Ива бяха вече пораснали – едната студентка в Софийския университет, другата завършваше гимназия. Вечерите ни се превърнаха в бойно поле – Димитър се караше за всичко: за немитите чинии, за музиката на Ива, за това, че Мария не си намира работа през лятото. Аз бях между чука и наковалнята – опитвах се да защитя децата си, но и да запазя мира у дома.

Една вечер напрежението избухна. Димитър хвърли чаша по стената и изкрещя: „Или те си тръгват, или аз! Не мога повече!“ Мария избяга в стаята си, а Ива се разплака на дивана. Стоях като вцепенена. Какво трябваше да направя? Да избера между съпруга си и децата си? Коя майка би могла?

Дните минаваха в мълчание. Димитър не говореше с момичетата. Аз се опитвах да ги утеша, но усещах как отчуждението расте. Една сутрин намерих бележка от Мария: „Мамо, не искам да ти причинявам болка. Ще отида при приятелка за няколко дни.“ Сърцето ми се сви. Обадих ѝ се веднага – гласът ѝ беше студен и далечен. „Не искам да се връщам там, където не съм желана.“

Опитах се да говоря с Димитър. „Това са нашите деца! Как можа да ги поставиш пред такъв избор?“ Той само сви рамене: „Те са вече големи. Нека видят какво е животът.“

След седмица Ива също си събра багажа. Стоеше пред мен с раница на гърба и ме гледаше с онзи поглед, който никога няма да забравя – пълен с болка и разочарование. „Мамо, обичам те… Но тук вече не е дом.“

Останах сама в празния апартамент. Всяка стая ми напомняше за тях – смехът им, караниците им за дрехи, миризмата на кафе сутрин… Понякога сядам на леглото на Ива и плача безутешно. Чувствам се като предателка – майка, която не е успяла да защити децата си.

Съседките започнаха да шушукат: „Видя ли я? Дъщерите ѝ я напуснаха…“ На пазара ме гледат с жалост или осъждане. Само леля Пенка ми каза: „Не си сама, мило момиче. Много семейства минават през това.“

Мария си намери работа в книжарница и живее под наем с приятелка. Ива е при братовчедка ни в Пловдив и учи усилено за матурите. Говорим по телефона рядко – усещам дистанцията във всеки разговор.

Димитър се промени – стана още по-затворен. Понякога го виждам как гледа снимките на момичетата и въздиша тежко. Но гордостта му не му позволява да ги потърси.

Всяка вечер си задавам един и същи въпрос: можех ли да направя нещо различно? Да се противопоставя по-силно? Да избера децата си пред брака? Или просто животът ни постави пред избори, от които няма изход без болка?

Пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да сподели как е преминал през подобно изпитание. Защото най-страшното не е самотата – а вината, че не успях да бъда майката, която дъщерите ми заслужават.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад… бих ли имала смелостта да избера различно? А вие как бихте постъпили?