Година след година, тъщата и тъстът ми стават все по-натрапчиви

– Пак ли идват? – прошепнах на жена си Мария, докато гледах през прозореца как колата на родителите ѝ паркира пред блока ни. Беше събота сутрин, а аз мечтаех за малко спокойствие след тежката работна седмица. Вместо това, усещах как стомахът ми се свива от напрежение.

– Може би само ще оставят нещо… – опита се да ме успокои Мария, но и тя не звучеше убедено.

Вратата се отвори с трясък и в хола нахлуха тъщата ми Елена и тъстът ми Георги. Елена носеше тава с баница, а Георги – две торби с продукти.

– Ей, как сте, деца? – провикна се Елена, сякаш сме на мегдана, а не в апартамента ни.

– Добре сме, мамо – отвърна Мария, но погледът ѝ срещна моя и в него се четеше умора.

– Донесох ви малко баница, че знам как обичаш, Марийче! – продължи Елена, без да обръща внимание на мен. – А ти, Иване, ще сипя ли една ракия?

– Не, благодаря, още е рано… – опитах се да бъда учтив.

– Айде бе, какво ти е рано! Георги, сипи му една! – настоя тя и вече се разпореждаше в кухнята.

Това беше само началото на поредния уикенд, в който нашият дом се превръщаше в тяхна сцена. Всяка седмица – без покана, без предупреждение. Понякога идваха с „изненадващо“ предложение за разходка до Витоша или пък настояваха да празнуваме именни дни заедно с техните приятели. Дори когато решихме да отидем на море само двамата с Мария, те „случайно“ резервираха същия хотел.

Първите години след сватбата си мислех, че това е израз на обич и загриженост. Но с времето започнах да усещам как личното ни пространство се топи като сняг през март. Всяко наше решение минаваше през тяхното одобрение. Когато купихме нов диван, Елена дойде да го „огледа“ и каза: „Това ли избрахте? Аз щях да взема друг цвят.“

Георги пък постоянно даваше съвети за всичко – от това как да си подреждам инструментите в мазето до това как да възпитаваме дъщеря ни Лили. „На твоята възраст вече можех да сменям гума със затворени очи!“, казваше той с усмивка, но думите му бодяха като трън.

Една вечер, след като си тръгнаха след поредната неканена визита, седнах до Мария на дивана. Тя гледаше втренчено телевизора, но знаех, че мислите ѝ са другаде.

– Докога ще продължава така? – попитах я тихо.

– Не знам… Те са ми родители. Не мога да им забраня да идват… – прошепна тя.

– А на мен кой ще ми помогне? Аз съм ти съпругът. Не усещаш ли как ни задушават?

Тя замълча. Знаех, че ѝ е трудно. В България семейството е свято нещо. Родителите често са част от ежедневието ни дори когато вече имаме свои семейства. Но къде е границата между обичта и натрапчивостта?

С времето започнах да избягвам дома си. Останах по-дълго на работа или излизах с приятели. Мария го забеляза и една вечер избухна:

– Защо не искаш да си вкъщи? Да не би да ти пречат родителите ми?

– Да! Пречат ми! – извиках за първи път. – Не мога повече! Това не е нашият дом!

Тя се разплака. Сърцето ми се сви от вина, но знаех, че трябва да говоря истината.

– Обичам те, Мария. Но ако не поставим граници, ще загубим себе си. Ще загубим брака си.

Тя ме погледна през сълзи:

– Какво искаш да направя?

– Да поговориш с тях. Да им кажеш, че имаме нужда от време само за нас. Че сме семейство.

Беше тежък разговор. На следващия ден Мария покани родителите си на кафе и им каза всичко. Чух ги през затворената врата:

– Как така няма да идваме? Ние сме ви родители! – възмути се Елена.

– Мамо, моля те… Иване има нужда от спокойствие. И аз също…

Последваха дни на мълчание и обидени погледи. Елена не се обаждаше по цяла седмица. Георги спря да носи ракия и саламчета. В дома ни настъпи тишина, която първоначално беше като глътка въздух, но после започна да тежи.

Мария страдаше. Аз също. Лили питаше защо баба и дядо не идват вече толкова често.

Седмици по-късно Елена позвъни на вратата с букет цветя и каза:

– Извинявай, Иване… Може би прекалихме. Просто ви обичаме много.

Георги кимна мълчаливо и добави:

– Ще се стараем повече да ви уважаваме границите.

Не беше лесно за никого от нас. Но поне опитахме да намерим баланс между обичта и личното пространство.

Сега често се питам: Кога любовта към семейството преминава в задушаване? И колко сме готови да жертваме от себе си в името на мира у дома?