Последното сбогом на малкия Александър: История за загубата и надеждата

– Мамо, защо Елица не се събужда? – гласът ми трепереше, а очите ми се впиваха в малкото ѝ лице, бледо и спокойно, сякаш просто спеше.

Майка ми, Мария, стоеше до леглото и стискаше ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Не ми отговори веднага. Вместо това се наведе и ме прегърна. Усетих как сълзите ѝ капят по косата ми.

– Александре, понякога… понякога хората, които обичаме най-много, си тръгват от нас. – Гласът ѝ беше пресипнал. – Но тя винаги ще бъде с теб. В сърцето ти.

Не разбирах. Аз бях само на шест. А Елица – на две. Тя беше моето всичко. Всяка сутрин я будех с песничка, а тя се смееше така звънко, че и най-мрачният ден ставаше светъл. Вечер ѝ четях приказки и я люлеех в скута си, докато заспи.

Сега обаче стаята беше тиха. Прекалено тиха.

– Татко, ще я заведем ли пак в парка? – попитах с надежда, че всичко е просто лош сън.

Татко – Георги – не каза нищо. Само ме погледна с очи, които никога не бях виждал толкова празни. После излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

В следващите дни домът ни се изпълни с хора – съседи, роднини, приятели. Всички говореха тихо, шепнеха си по ъглите и ме гледаха със съжаление. Аз стоях до леглото на Елица и чаках да се събуди. Не исках да повярвам, че никога повече няма да чуя смеха ѝ.

В деня на погребението дъждът валеше безмилостно. Баба ми – Станка – ме облече в черно палтенце и ми сложи шапка.

– Трябва да си силен, Александре – каза тя. – Ти си големият брат.

Не разбирах какво значи да си силен. Сърцето ми беше натежало като камък.

Когато изнесоха малкия бял ковчег, всички заплакаха. Аз не плаках. Просто стоях до ковчега и държах ръчичката на Елица – толкова студена и неподвижна. Исках да ѝ кажа още толкова много неща: как ще ѝ купя нова кукла, как ще я пазя от лошите деца в парка, как ще ѝ покажа как се кара колело…

– Може ли аз да я нося? – прошепнах на татко.

Той ме погледна изумен, после коленичи до мен.

– Сигурен ли си?

Кимнах. Исках да бъда до нея до края.

Така тръгнахме към гробището – аз, татко и двама чичовци носехме малкия ковчег през калта и дъжда. Хората ни гледаха с ужас и съжаление. Чувах как някой шепне:

– Горкото дете… Как ще го преживеят?

Но аз не ги слушах. В ума ми звучеше само един глас: „Не я пускай! Не я оставяй!“

Когато положиха ковчега в земята, майка се разплака неудържимо. Аз стоях до нея и стисках ръката ѝ. Не разбирах защо светът е толкова жесток.

След погребението домът ни беше още по-тих. Майка не ставаше от леглото с дни. Татко започна да се прибира все по-късно от работа. Баба готвеше супа всеки ден, но никой не ядеше.

Една вечер чух родителите ми да се карат:

– Ти си виновна! – изкрещя татко. – Защо не я заведе на лекар по-рано?

– А ти къде беше? Все работиш! Не видя ли колко е болна? – отвърна майка през сълзи.

Скрих се под масата в кухнята и запуших ушите си. Не исках да ги чувам. Исках само Елица да се върне.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин ставах рано и отивах до леглото на сестра ми, сякаш още е там. Понякога усещах аромата на бебешкия ѝ шампоан във въздуха и се усмихвах през сълзи.

Веднъж баба ме хвана за ръката:

– Александре, знаеш ли… Когато човек обича някого толкова силно, той никога не умира напълно.

– Но аз не искам тя да е само спомен! Искам да е тук! – извиках аз.

Баба ме прегърна силно:

– Знам, миличък… Знам.

С времето болката стана по-поносима, но никога не изчезна напълно. Родителите ми започнаха да говорят повече един с друг. Понякога вечер сядаме заедно на масата и си спомняме за Елица – как танцуваше смешно или как обичаше ягодово сладоледче.

Понякога си мисля: ако бях по-голям, щях ли да я спася? Ако бях казал на мама по-рано, че кашля странно? Ако бях будувал до нея цяла нощ?

Но после си спомням думите на баба: „Любовта никога не умира.“

Сега всяка вечер гледам към звездите и си представям, че една от тях е Елица – свети само за мен.

Питам се: Как продължаваш напред след такава загуба? Може ли едно дете да научи възрастните как да обичат въпреки болката? Споделете ми вашите мисли…