Последният изгрев за Зорница: Историята на една майка, която трябваше да се сбогува с детето си, за да спаси друг живот

„Не, не може да е истина! Не може!“, крещях вътрешно, докато гледах как лекарят сваля слушалките от ушите си и свежда глава. В стаята беше тихо, само апаратите издаваха равномерно пиукане. Стиснах ръката на Зорница толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Тя беше толкова малка, толкова крехка – моето слънчице, моето всичко.

„Г-жо Димитрова…“, започна доктор Иванов с онзи глас, който никой родител не иска да чуе. „Съжалявам…“

В този момент светът ми се срина. Не чувах повече нищо – нито плача на майка ми до мен, нито шепота на сестрите. Само гледах лицето на Зори, която сякаш спеше. Преди два дни още тичаше из двора и се смееше с брат си Мартин. А сега…

В главата ми се въртяха спомени – първата ѝ усмивка, първата дума („мамо“), как ме дърпаше за ръката, когато се страхуваше от кучето на съседите. Как можеше всичко това да свърши толкова внезапно? Една нелепа катастрофа – един миг невнимание на пешеходната пътека пред блока…

Докторът ме погледна сериозно:
– Има нещо, което трябва да обсъдим. Знам, че е трудно, но… Зорница може да помогне на други деца. Ако разрешите…

Погледнах го с празен поглед. Какво искаше от мен? Да дам част от детето си на някой друг? Да я пусна завинаги?

Майка ми избухна:
– Не! Не може! Оставете я на мира! Дайте ни време!

Мъжът ми, Петър, стоеше в ъгъла и мълчеше. Очите му бяха червени от плач. Знаех, че вътре в себе си е съкрушен, но не можеше да изрази болката си.

– Мамо… – прошепнах аз. – Ако има шанс друго дете да живее… Ако някоя майка не трябва да преживее това…

– Не си длъжна да бъдеш герой! – извика тя през сълзи.

– Не съм герой – отвърнах. – Просто не искам болката ни да е напразна.

Сестрите тихо пееха „Зайченцето бяло“. Гласовете им се сливаха с писъка на апаратите. Погалих косата на Зори и ѝ прошепнах:
– Прости ми, слънчице. Обичам те повече от всичко.

Петър се приближи и ме прегърна. За първи път от дни усетих топлината му.
– Каквото и да решиш, ще съм до теб – каза той тихо.

Взехме решението заедно. Подписах документите с трепереща ръка. После останахме сами със Зори още няколко минути. Целунах челото ѝ и ѝ обещах, че ще я нося винаги в сърцето си.

След това всичко мина като в мъгла – лекари, документи, сълзи. Майка ми не ми проговори цяла седмица. Обвиняваше ме, че съм предала детето си. Сестра ми Мария също не можеше да приеме решението ми.

– Как можа? – попита ме една вечер. – Аз никога не бих го направила!

– Не знаеш какво ще направиш, докато не ти се случи – отвърнах й тихо.

Дните след това бяха празни и безсмислени. Мартин питаше къде е сестра му. Казвах му, че е станала ангелче и ни пази от небето.

Една сутрин получих писмо от болницата: „Благодарение на вашето решение три деца получиха шанс за живот.“ Четях го отново и отново през сълзи. Болката не намаляваше, но поне знаех, че смъртта на Зори не е била напразна.

Семейството ни се промени завинаги. Майка ми все още не може да ми прости напълно. Понякога усещам студения й поглед по време на семейни събирания. Но Петър и Мартин са до мен. Научих се да живея с празнотата, но и с надеждата.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, пак ли бих взела това решение? Има ли граница между любовта към собственото дете и любовта към другите? Може ли една майка да бъде едновременно егоист и светец?

Какво бихте направили вие?