Дадох парите си за рождения ден, за да помогна на Косьо – и това промени целия ни блок

– Мишо, какво правиш с тези пари? – гласът на мама прониза тишината в кухнята, докато аз трескаво броях банкнотите от плика за рождения ми ден. Сърцето ми туптеше силно – знаех, че ще се ядоса, но вече бях решил.

– Ще ги дам на Косьо, мамо. Той няма нови обувки и всеки ден идва с едни и същи скъсани маратонки. Видях го как плаче вчера в двора. Не мога да си купя играчки, когато той няма дори обувки.

Мама замълча. Погледна ме дълго, сякаш се опитваше да разбере дали се шегувам. После въздъхна тежко и седна до мен.

– Мишо, ти си още малък. Това са твоите пари, подарък за рождения ти ден. Не е твоя работа да решаваш проблемите на другите хора.

– Но ако не помогна аз, кой ще помогне? – прошепнах. Очите ми се напълниха със сълзи. В главата ми кънтяха думите на Косьо от вчера: „Тате пак не можа да намери работа. Мама плаче всяка вечер.“

Баща ми влезе в кухнята точно в този момент. Чу последните ми думи и се намръщи.

– Какво става тук?

– Мишо иска да даде парите си на Косьо – обясни мама тихо.

Татко ме погледна строго, после се наведе към мен:

– Сине, хубаво е да помагаш, но не можеш да спасяваш всички. Светът не работи така.

– Но ако всички мислят така, никой няма да помогне на никого! – извиках и избягах в стаята си.

Седях на леглото и стисках плика с парите. Чувах как родителите ми спорят в кухнята. „Това е само дете!“, „Ами ако утре поиска да даде всичко на някой друг?“, „Трябва да го научим на състрадание, но и на разум…“

На следващия ден взех решението си. Изчаках Косьо пред блока. Той вървеше с наведена глава, а маратонките му бяха още по-скъсани.

– Косьо! – извиках и му подадох плика. – Това е за теб.

Той ме погледна с огромни очи.

– Какво е това?

– Пари за нови обувки. И за мама ти, ако има нужда.

Косьо се разплака. Прегърна ме силно и само повтаряше: „Благодаря ти, Мишо! Благодаря!“

Вечерта майка му дойде у нас. Беше разплакана и смутена.

– Не мога да приема тези пари – каза тя на родителите ми. – Това е твърде много.

Мама я прегърна.

– Децата ни учат на неща, които ние сме забравили – каза тя тихо.

Новината се разнесе из целия блок. Съседката леля Пенка разказа на всички в магазина за „малкия Михаил, който дал парите си за рождения ден“. Хората започнаха да носят дрехи и обувки не само за Косьо, а и за други деца от блока.

Една вечер татко седна до мен.

– Горд съм с теб, Мишо – каза той тихо. – Понякога най-малките правят най-големите промени.

Но не всичко беше лесно. В училище някои деца започнаха да ми се подиграват:

– Ей, Мишо, ти си майка Тереза ли? Ще ни купиш ли сладолед?

Болеше ме. Прибрах се вкъщи и казах на мама:

– Защо хората се смеят, когато правиш добро?

Тя ме прегърна силно.

– Защото добрината често плаши хората, Мишо. Но не спирай да бъдеш добър.

След седмица в блока ни организираха събиране за всички семейства в нужда. Всеки донесе каквото може – храна, дрехи, играчки. Видях как възрастният бай Иван оставя буркан с мед на масата и казва: „Едно време и на мен ми помогнаха.“

Косьо вече имаше нови обувки и отново се усмихваше. Майка му започна работа при леля Пенка в магазина. Блокът ни стана по-сплотен от всякога.

Понякога вечер лежа в леглото и си мисля: Ако едно дете може да промени толкова много, защо възрастните толкова често забравят какво е да бъдеш човек? Дали някога ще спрем да се страхуваме от доброто?