Синът ми ме предаде: Мога ли да простя и да върна доверието?

— Как можа, Виктор? — Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на кухненската маса така, че кокалчетата ми побеляха. — Как можа да направиш това на собствената си майка?

Виктор стоеше срещу мен, с наведена глава и ръце в джобовете на раздърпаното си яке. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Въздухът между нас беше по-гъст от мъглата навън.

— Мамо, не исках да стане така… — прошепна той, но думите му се разпиляха във въздуха като дим.

Преди седмица разбрах, че Виктор е взел пари от портмонето ми. Не беше малка сума — бях ги заделила за сметките и за нови обувки за него. Още по-лошото беше, че ги беше дал на някакви момчета от квартала, за да „се оправи“ с тях. Разбрах от съседката леля Мария, че го е видяла с тях до входа, докато му броят нещо в ръката.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че моят син — момчето, което сама отгледах след като баща му ни напусна, ще ме предаде така. Толкова години се борих сама: работех на две места, лишавах се от всичко, за да има той всичко. А сега…

— Защо не дойде при мен? Защо не ми каза? — гласът ми беше едва доловим.

Виктор мълчеше. Погледна ме за миг — очите му бяха пълни със срам и страх. После пак сведе глава.

— Мислех, че ще се справя сам… Не исках да те тревожа.

— Не искаш да ме тревожиш? А сега какво правиш?

В този момент усетих как гневът и болката се преплитат в мен. Исках да го прегърна и да го ударя едновременно. Исках да върна времето назад, да го предпазя от всичко лошо. Но не можех.

Вечерта премина в мълчание. Седяхме в хола — аз гледах телевизора без да виждам нищо, а той се въртеше неспокойно на дивана. Котката ни Мая се мушна между нас, сякаш и тя усещаше напрежението.

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежките ми в детската градина забелязаха, че не съм на себе си.

— Какво има, Ели? — попита ме Галя, докато подреждахме играчките.

— Виктор… — започнах, но гласът ми се прекърши.

Галя ме прегърна. — Всички деца правят глупости. Но трябва да говориш с него. Да разбереш защо го е направил.

Но аз вече знаех защо. Виктор беше самотен. Откакто баща му замина за Германия и спря да се обажда, Виктор се затвори в себе си. Приятелите му станаха по-важни от всичко. А аз… аз бях само майка му — досадната жена, която го кара да си пише домашните и да си ляга навреме.

Вечерта реших да поговоря с него отново.

— Викторе, седни до мен — казах тихо.

Той се приближи плахо и седна на ръба на дивана.

— Знам, че ти е трудно. Знам, че ти липсва баща ти… Но аз съм тук за теб. Винаги ще бъда тук. Но трябва да ми вярваш. Трябва да говорим един с друг.

Той кимна едва забележимо.

— Извинявай, мамо… Наистина съжалявам.

— Не е достатъчно само да съжаляваш — отвърнах строго. — Трябва да ми покажеш, че мога пак да ти вярвам.

Той ме погледна с насълзени очи.

— Ще ти върна парите… Ще си намеря работа през уикендите. Само не ме оставяй сам…

Тези думи ме пронизаха като нож. Колко ли самотен се чувстваше моето момче? Колко ли болка носеше в себе си?

От този ден започнахме бавно да градим мостове помежду си. Не беше лесно. Имаше дни, в които не можех дори да го погледна без сълзи в очите. Имаше нощи, в които се питах къде сбърках като майка. Дали прекалено много го пазех? Или пък не му обръщах достатъчно внимание?

Виктор започна работа в кварталната пекарна през уикендите. Всяка неделя ми носеше по някоя баничка или кифла — „За теб, мамо!“. Виждах как се старае, как се опитва да ми покаже, че заслужава втори шанс.

Но доверието… О, доверието е като стъкло — веднъж счупено, трудно се лепи.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на София.

— Мамо… мислиш ли някога ще ми простиш напълно? — попита Виктор тихо.

Погледнах го дълго. Виждах вече не момчето, а младия мъж пред мен — объркан, наранен, но решен да се промени.

— Не знам дали ще забравя… Но ще опитам да простя. Защото си мой син. И защото вярвам, че всеки заслужава втори шанс.

Той се усмихна плахо и за първи път от месеци видях надежда в очите му.

Сега минаха няколко месеца оттогава. Все още има моменти на недоверие и болка. Но вече говорим повече. Смеем се понякога заедно. Понякога плачем заедно.

Питам се: Може ли една майка истински да прости предателството на детето си? Или белезите остават завинаги? Как бихте постъпили вие на мое място?