Тъщата ми – бурята в живота ми

– Не си мисли, че ще ти е лесно с нашето момиче! – гласът на Корнелия прониза тишината като нож. Стоях на прага на панелката в Люлин, с букет карамфили в ръка, а Виктория нервно стискаше ръката ми. Бяхме заедно от шест месеца и това беше първата ми среща с майка ѝ. Чувствах се като на изпит, за който не съм учил.

Виктория ми беше разказвала за строгата си майка, но не бях подготвен за този студен поглед и саркастичен тон. Корнелия беше от онези жени, които никога не се усмихват без причина. Всяко нейно движение излъчваше контрол и недоверие.

– Мамо, стига! – Виктория се опита да смекчи напрежението. – Даниел е добър човек.

– Добрите хора са малко, но наивните – много, Викторийче. – Корнелия ме изгледа от глава до пети. – Какво работиш, момче?

– Програмист съм – отвърнах, опитвайки се да звуча уверен.

– А, значи цял ден пред компютъра? Пари има ли в това? Или ще чакаш на нашата Виктория да те издържа?

Почувствах как бузите ми пламват. Виктория ме стисна по-силно за ръката.

– Мамо, стига! – настоя тя.

– Аз само питам – вдигна рамене Корнелия. – Не искам дъщеря ми да страда.

Така започнаха нашите срещи – винаги с напрежение, винаги с усещането, че трябва да се доказвам. С времето Корнелия започна да се намесва във всичко: какво ядем, къде ще почиваме, дори как ще обзаведем апартамента си. Всяка неделя идваше у нас „да види как сме“, но всъщност проверяваше дали Виктория е щастлива или аз съм я разочаровал.

Един ден, докато оправях масата за вечеря, чух как Виктория плаче в спалнята. Влязох тихо и я прегърнах.

– Какво има?

– Мама пак ми каза, че не съм избрала правилния човек – прошепна тя през сълзи. – Че ще страдам като нея.

– Аз не съм баща ти – казах тихо. – Обичам те.

– Знам… Просто… тя ме кара да се съмнявам във всичко.

Тогава разбрах: Корнелия не беше просто зла тъща. Тя беше жена, която цял живот е страдала от предателства и самота. Проектирашe страховете си върху дъщеря си и върху мен.

С времето напрежението между нас нарастваше. Един ден избухнах:

– Защо не ни оставите на мира? Защо винаги трябва да контролирате всичко?

Корнелия ме изгледа с ледени очи:

– Защото знам какво е да вярваш на някого и после да останеш сама с дете! Не искам това за Виктория!

– Но аз не съм вашият бивш мъж! – извиках аз. – Аз обичам дъщеря ви!

Виктория стоеше между нас, разкъсвана между любовта към мен и лоялността към майка си. Започнахме да се караме все по-често. Веднъж дори си събрах багажа и излязох от апартамента. Прекарах нощта при приятел в Студентски град, мислейки дали изобщо има смисъл да се боря.

На следващата сутрин Виктория ми се обади със задавен глас:

– Върни се… Моля те…

Върнах се. Говорихме дълго. Решихме да поставим граници. Виктория каза на майка си, че ако продължи да се меси, ще спре да я вижда за известно време.

Корнелия не прие добре ултиматума. Спря да ни търси за няколко седмици. Тогава разбрахме колко много ни липсва дори с всичките си недостатъци.

Един ден тя дойде неочаквано у нас. Беше по-уморена от всякога.

– Може би сгреших… – прошепна тя. – Просто… толкова ме е страх за теб, Викторийче…

Виктория я прегърна през сълзи. Аз стоях настрани и гледах тази сцена с разбито сърце.

Сега вече разбирам защо хората разказват вицове за тъщи. Но зад всеки такъв виц стои истинска болка и страх от самота. Научих се да прощавам и да гледам отвъд думите.

Понякога се питам: Дали някога ще успея напълно да спечеля доверието ѝ? Или винаги ще бъда просто „онзи с компютъра“? Как мислите вие – възможно ли е любовта да победи страховете от миналото?