„Изхвърли ме!” — как се освободих от свекърва си и започнах да живея истински (историята на Мария от Пловдив)

— Мария, пак ли не си измила чиниите? — гласът на свекърва ми, Донка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше осем сутринта, а аз вече усещах как сърцето ми се свива от напрежение. Стоях до прозореца, гледах как слънцето се прокрадва между панелките на квартал „Тракия“ и си мислех: „Дали някога ще имам свой дом?“

— Ще ги измия след малко, тъкмо приготвям закуска за Даниел — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

— Закуска? На мъжа ми никога не съм му правила закуска след осем! — Донка се изсмя сухо и тръгна към хола, където телевизорът вече бълваше сутрешните новини.

От първия ден след сватбата ни с Даниел тя се нанесе при нас „за малко“, уж докато си намери нова квартира. Това „малко“ стана три години. Три години, в които всяка сутрин започваше с критика, всяка вечер завършваше с упреци.

— Мария, защо не сложи повече сол в супата? — питаше тя, докато аз се опитвах да нахраня малкия ни син Петър.

— Мария, така ли си възпитана? — шепнеше ми на ухо, когато Даниел не беше наоколо.

Понякога се питах дали съм невидима за съпруга си. Вечер, когато легнехме в леглото, му споделях колко ме боли от думите ѝ. Той само въздъхваше:

— Знаеш я мама… Тя е трудна жена. Но е сама, няма никой друг.

— А аз? Аз не съм ли сама? — прошепвах, но той вече беше заспал.

С времето започнах да губя себе си. Приятелките ми спряха да ме канят на кафе — „Ти все нямаш време, Мария“. Майка ми звънеше все по-рядко. Дори Петър започна да казва „баба“ преди „мама“.

Една вечер, докато миех чиниите (отново), чух как Донка говори по телефона с някоя нейна приятелка:

— Ако не бях аз, тази къща щеше да е пълна с прах и мръсотия. Мария нищо не може…

Сълзите ми капеха във водата. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

На следващия ден реших да поговоря с Даниел сериозно. Седнахме на масата, а Петър рисуваше с флумастери до нас.

— Не мога повече така — казах тихо. — Или тя си тръгва, или аз.

Даниел ме погледна така, сякаш го бях ударила.

— Не можеш да искаш това от мен! Това е майка ми!

— А аз? Аз не съм ли твоя жена? Не заслужавам ли и аз дом?

Той стана и излезе без дума. Прекарах нощта будна, слушайки как Донка хърка в съседната стая.

На сутринта събрах куфар с дрехи за мен и Петър. Оставих бележка: „Отивам при мама. Когато решиш кое е по-важно — семейството ни или удобството на майка ти — ще знаеш къде да ни намериш.“

Майка ме прие със сълзи и топла баница. За пръв път от години се почувствах жива. Петър тичаше из двора и се смееше.

Даниел не се обади първите три дни. На четвъртия дойде пред вратата на майка ми.

— Мария… Моля те… Не знаех, че е толкова зле.

Погледнах го право в очите:

— Готов ли си да поставиш граница?

Той кимна. Върнахме се у дома заедно. Донка ни чакаше с намръщено лице.

— Какво става тук? — изсъска тя.

— Мамо, време е да си намериш квартира — каза Даниел твърдо.

Тя избухна в сълзи и обиди. Но този път не отстъпихме. След седмица Донка се изнесе при сестра си в Асеновград.

Първата сутрин без нея беше странно тиха. Седнахме с Даниел и Петър на закуска. За пръв път от години се усмихвах истински.

Сега знам: понякога трябва да избереш себе си, за да спасиш семейството си.

Питам се: Колко още жени живеят като сенки в собствения си дом? Колко още ще търпим в името на „семейната хармония“, докато забравим кои сме?