Мама отказа да види татко, затова празнувахме разделени. Един ден ми писна.

„Не искам да го виждам!“, изкрещя майка ми, докато държеше в ръка чашата с кафе, която трепереше толкова силно, че част от кафето се разля по масата. Беше 24 декември 1997 година. Аз стоях на прага между кухнята и хола, стиснал подаръка за татко в ръце, а сърцето ми туптеше лудо. Бях на дванайсет и вече знаех какво значи да си разкъсан между двама души, които някога са се обичали.

„Мамо, моля те… Поне за празниците…“, прошепнах, но тя само ме изгледа с онзи поглед, който не търпи възражения. „Не! Той избра своя път. Ти ще празнуваш с мен.“

Така започнаха моите разделени празници. Всяка Коледа, Великден, дори рождените ми дни бяха като разкъсани страници от книга – едната половина при мама в панелката в Кючук Париж, другата – при татко в малката му гарсониера до Гребната база. Всяко прехвърляне беше като преминаване през невидима граница – от топлината на майчината грижа към мълчаливата тъга на баща ми.

Татко никога не говореше лошо за мама. Само ме прегръщаше силно и ми казваше: „Всичко ще се оправи, момче.“ Но аз виждах как очите му се пълнят със сълзи, когато затварях вратата след себе си. Майка ми пък се опитваше да запълни празнотата с работа – работеше на две места, за да не мисли. Вечерите ни бяха тихи, телевизорът гърмеше новините за кризата, а аз се чудех дали някога ще бъдем отново семейство.

В училище всички говореха за това как ще ходят на гости при баба и дядо, как ще украсяват елхата заедно с родителите си. Аз мълчах. Приятелят ми Владо веднъж ме попита: „Защо винаги си тъжен по празниците?“ Не знаех как да му обясня, че вкъщи Коледа е война без изстрели.

Една година реших да направя нещо различно. Бях на шестнайсет и вече не издържах. Седях сам в стаята си на Бъдни вечер и гледах как снегът пада по прозореца. Телефонът звънна – беше татко.

– Весела Коледа, сине! – каза той тихо.
– И на теб, тате… – отвърнах и усетих как гърлото ми се стяга.
– Знам, че не можеш да дойдеш… Но ако искаш, ще мина утре сутринта да те видя за малко.

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Защо трябваше да избирам? Защо никой не ме пита как се чувствам? Изтичах при майка ми в кухнята.

– Мамо, не мога повече така! – извиках. – Искам да сме заедно! Поне веднъж! Не ме карай да избирам между вас!

Тя замръзна. За първи път видях страх в очите ѝ.

– Не разбираш… – прошепна тя. – Той ме нарани твърде много.
– А мен? Мен ме боли още повече! – изкрещях.

Тази нощ не спах. На сутринта станах рано и без да кажа нищо, излязох от вкъщи. Отидох при татко. Той ме посрещна с усмивка, но когато видя лицето ми, разбра всичко.

– Стига толкова! – казах му. – Или ще говорите като хората, или аз повече няма да празнувам с никого!

Татко ме погледна дълго. После кимна.

– Добре, сине. Ще опитам.

Същия ден той позвъни на майка ми. Не знам какво си казаха по телефона – чух само нейния гневен глас и после дълго мълчание. Но вечерта тя дойде при нас. Вратата се отвори бавно и тя влезе, държейки кутия с домашни сладкиши.

– За теб са… – каза тя тихо и ги подаде на татко.

Той я погледна с благодарност и аз видях как ледът между тях започва да се топи. Не беше лесно – вечерята беше напрегната, разговорите накъсани, но за първи път от години бяхме заедно на празник.

След тази Коледа нещата не станаха идеални. Родителите ми никога не се събраха отново, но започнаха да говорят нормално. Понякога дори се смееха заедно на стари спомени. А аз най-накрая почувствах, че имам семейство.

Сега съм вече възрастен човек и имам свои деца. Всеки път когато наближат празници, си спомням онази Коледа и си задавам въпроса: Колко деца още трябва да страдат между двама възрастни? Не е ли време ние, родителите, да сложим край на войната помежду си?