Между тишината и бурята: Историята на семейство Георгиеви

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепереше, докато стоях в средата на кухнята, а майка ми, Мария Георгиева, ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. Беше късна вечер, навън вятърът блъскаше прозорците, а в къщата ни накрая на Пловдив цареше напрежение, което можеше да се реже с нож.

– Какво значи не можеш? – попита тя тихо, но в гласа ѝ се усещаше буря. – Всички сме минали през трудности. Ти не си по-различна.

– Не искам да уча икономика! – извиках. – Искам да рисувам! Искам да замина за София и да уча изкуство!

Баща ми, Иван Георгиев, влезе в стаята с тежки стъпки. Беше уморен от работа – цял ден беше карал такси из града. Погледна ме строго:

– Стига си говорила глупости, Ели! Изкуството няма да ти даде хляб. Виж брат ти – завърши право, сега работи в банка. Това е сигурност.

Погледнах към брат ми Петър, който седеше мълчаливо на масата и си играеше с телефона. Знаех, че и той не е щастлив, но никога не го признаваше. Всички в нашето семейство бяха научени да мълчат и да търпят.

Тази вечер беше началото на края. След този разговор започнах да се затварям все повече в себе си. Рисувах тайно през нощта, когато всички спяха. Скиците ми се трупаха под леглото, а мечтите ми се превръщаха в тежест.

Майка ми често идваше при мен:

– Ели, мисли за бъдещето си. Животът не е приказка.

– Ами ако не искам да живея твоя живот? – прошепнах веднъж.

Тя се разплака. За първи път я видях толкова слаба. Може би тогава разбрах, че не само аз страдам от очакванията на другите.

Дните минаваха в спорове и мълчание. Баща ми все по-често повишаваше тон. Петър започна да излиза до късно и се прибираше пиян. Майка ми се затвори в себе си и престана да готви любимите ни ястия. Къщата ни стана студена и празна.

Една вечер чух родителите ми да се карат:

– Ти я разглези! – крещеше баща ми.
– А ти никога не я чу! – отвръщаше майка ми.

Седях зад вратата и плаках безшумно. Чувствах се виновна за всичко.

На следващия ден реших да избягам. Събрах малко дрехи и скиците си. Оставих бележка: „Отивам да търся себе си.“

Влакът за София беше празен. Седях до прозореца и гледах как полетата се сменят с бетонни блокове. Сърцето ми биеше лудо – страх и надежда се бореха вътре в мен.

В София всичко беше ново и страшно. Намерих евтина квартира с още две момичета – Деси и Маргарита. Те също бяха избягали от малки градове, за да гонят мечтите си. Работехме каквото намерим – сервитьорки, чистачки, раздавахме флаери по улиците.

Понякога вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

– Струва ли си всичко това? – питаше Маргарита.
– Не знам – казвах аз. – Но поне опитвам.

Записах се в курсове по рисуване. Преподавателката ми, госпожа Николова, беше строга, но виждаше таланта ми.

– Не се отказвай, Ели – каза ми веднъж. – Имаш нещо специално.

Минаха месеци. Изпратих портфолиото си в Художествената академия. Чаках отговора със свито сърце.

През това време семейството ми не ми се обаждаше. Само Петър ми писа веднъж:

„Мамо плаче всяка вечер. Татко не говори за теб.“

Почувствах се предателка. Но знаех, че ако се върна, ще убия мечтите си завинаги.

Един ден получих писмо: „Приета сте в специалност Живопис.“ Разплаках се от радост и страх едновременно.

Реших да се върна в Пловдив за един уикенд. Когато прекрачих прага на дома ни, майка ми ме прегърна силно и заплака:

– Прости ми… Не разбрах колко е важно за теб.

Баща ми стоеше настрани, мълчалив както винаги.

– Татко…

Той ме погледна дълго:

– Не те разбирам, Ели… Но ако това те прави щастлива…

Петър ме прегърна най-силно от всички:

– Гордея се с теб, малката!

Семейството ни вече никога нямаше да бъде същото. Но поне започнахме да говорим истински един с друг.

Сега стоя пред платното си в малкото ателие в София и си мисля: Дали някога ще спрем да живеем живота на другите? Дали ще имаме смелостта да следваме себе си въпреки болката?