Защо ме гледаш така? Историята на една жена, която не иска деца, и България не ѝ прощава

— Защо ме гледаш така, мамо? — гласът ми трепери, докато стоя на прага на кухнята, а майка ми ме пронизва с онзи поглед, който познавам от дете. Погледът, който казва всичко без думи: разочарование, неразбиране, болка.

— Защото не мога да повярвам, Мария. На трийсет и пет години си, а още не си ми подарила внуче. Какво ще кажат хората? — думите ѝ се сипят като ледена вода по гърба ми.

Това е нашият вечен разговор. Всяка неделя, когато се прибирам в родния ни апартамент в Люлин, усещам как въздухът натежава от очаквания и неизказани обвинения. Баща ми мълчи, гледа телевизора и се преструва, че не чува. Сестра ми Катя вече има две деца и често ме гледа със смесица от съжаление и превъзходство.

— Не всички жени са създадени да бъдат майки — казвам тихо, но думите ми увисват във въздуха като нещо неприлично.

Майка ми въздъхва тежко. — Това са глупости. Жената е жена, когато стане майка. Иначе за какво живееш?

Връщам се в малкия ни апартамент в Младост с усещането, че съм предателка. Съпругът ми, Ивайло, ме чака с чаша чай.

— Как мина? — пита той, но вече знае отговора.

— Както винаги. Майка ми пак… — не довършвам. Сядам до него и усещам как напрежението между нас расте. Ивайло никога не е бил категоричен по въпроса за децата. В началото казваше: „Имаме време.“ После започна да избягва темата. Сега вече усещам тишината между нас като пропаст.

— Може би трябва да помислим… — започва той плахо една вечер.

— Не искам — прекъсвам го рязко. — Никога не съм искала. Не мога да се преструвам.

Той замълчава. Виждам болката в очите му, но и облекчение — сякаш най-сетне сме изрекли истината на глас.

На работа колежките ми шушукат зад гърба ми. Всяка сутрин слушам истории за първите зъбчета, детските градини и семейните ваканции на море. Когато кажа, че нямам деца и не планирам да имам, ме гледат все едно съм извънземна.

— Ама ти сериозно ли? — пита веднъж Галя от счетоводството.

— Да.

— Ами ако останеш сама на старини? Кой ще ти подаде чаша вода?

— Ще си купя робот — опитвам се да се пошегувам, но никой не се смее.

Вечерите са най-тежки. Лежа будна и се чудя дали съм лош човек. Дали съм егоистка. Дали някога ще спра да се чувствам виновна. Понякога си представям какво би било да имам дете — малко момиченце с моите очи или момче с усмивката на Ивайло. Но после си спомням страха си — страхът, че ще изгубя себе си, че ще се превърна в някой друг, че ще живея чужд живот.

Една вечер Ивайло се прибира по-късно от обикновено. Сяда срещу мен на масата и дълго мълчи.

— Мария… Обичам те. Но мисля, че искам дете. Вече не мога да го отрека пред себе си.

Сърцето ми се свива. Знам какво предстои.

— Не мога да ти го дам — прошепвам.

Той кимва бавно. Очите му са пълни със сълзи.

След няколко месеца Ивайло си тръгва. Оставя ми бележка: „Благодаря ти за всичко. Надявам се някой ден да намериш покой.“

Оставам сама в апартамента ни. Майка ми идва веднага щом разбира за раздялата ни.

— Видя ли? Ако беше родила дете, сега нямаше да си сама! Всички жени раждат! Само ти… — гласът ѝ се пречупва от гняв и отчаяние.

— Мамо, моля те… — опитвам се да я прегърна, но тя се дръпва.

Сестра ми Катя идва по-късно с децата си. Гледа ме със съжаление.

— Може би още не е късно — казва тя тихо. — Можеш да осиновиш…

— Не искам деца! — избухвам за първи път пред всички. Гласът ми кънти в стаята като гръм.

Всички замръзват. За първи път казвам истината на глас пред семейството си без страх и без вина.

След този ден започвам да живея по нов начин. Откривам нови приятели — други жени като мен, които не искат деца или не могат да имат. Създаваме малък кръг на подкрепа. Говорим за книги, пътувания, мечти. За първи път от години се чувствам свободна.

Понякога все още усещам погледите на хората в магазина или в автобуса. Понякога чувам шепота: „Това е онази Мария, дето мъжът ѝ я напусна, защото не искала деца.“ Но вече не ме боли толкова.

Питам се: защо обществото ни не може да приеме различните избори? Защо жената трябва да бъде майка на всяка цена? Ами ако щастието има много лица?