Обаждането, което преобърна живота ми

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – гласът на майка ми ехтеше из малката кухня, докато аз се опитвах да се измъкна тихо към стаята си. Беше петък вечер, а навън валеше като из ведро. Винаги, когато се прибирах късно, усещах как напрежението между нас се сгъстява като тежък облак.

– Извинявай, мамо, имах работа в университета – излъгах, без да я поглеждам в очите. Тя въздъхна дълбоко и се обърна към прозореца. Знаех, че не ми вярва. Знаех и защо – от години между нас стоеше една неизречена истина: баща ми ни беше напуснал преди да се родя, а тя така и не можа да прости – нито на него, нито на себе си.

Животът ни в Пловдив беше подреден и еднообразен. Майка ми работеше като медицинска сестра в болницата, а аз учех право – нейна мечта, не моя. Винаги съм усещал празнината, която баща ми остави, но никога не съм изпитвал желание да го търся. За мен той беше просто име в акта ми за раждане – Георги Иванов.

Всичко се промени онази вечер. Бях сам вкъщи, когато телефонът иззвъня. Номерът беше непознат. Вдигнах с досада:

– Ало?

– Здравей… Румен ли е? – гласът беше дрезгав, леко треперещ.

– Да, кой се обажда?

– Аз съм… Георги. Баща ти.

В този миг времето спря. Сърцето ми заби лудо, а в ушите ми зазвъня. Не можех да повярвам. Бях чувал за такива моменти само по филмите.

– Какво искате? – изсъсках през зъби.

– Моля те… трябва да те видя. Не ми остава много време. Болен съм.

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха хиляди въпроси, но най-силно беше гневът. Как смееш да се появяваш сега? Къде беше през всичките тези години?

– Не знам дали искам да те видя – казах тихо.

– Моля те… само веднъж. Искам да ти обясня всичко.

Затворих телефона без да отговоря. Прекарах нощта в безсъние, въртейки се в леглото. На сутринта майка ми забеляза тъмните кръгове под очите ми.

– Какво има? – попита тя внимателно.

– Той се обади – казах рязко.

Тя пребледня и седна тежко на стола.

– Какво иска?

– Да се видим. Казва, че е болен.

Мълчахме дълго. После тя прошепна:

– Решението е твое.

През следващите дни не можех да мисля за нищо друго. В университета бях разсеян, приятелите ми усещаха, че нещо не е наред. Най-добрият ми приятел, Даниел, ме дръпна настрана:

– Братле, ако не го видиш сега, може да съжаляваш цял живот.

Думите му кънтяха в главата ми. Накрая реших – ще отида.

Срещнахме се в малко кафене до гарата. Той беше слаб, с побеляла коса и уморени очи. Когато ме видя, по лицето му пробяга сянка на усмивка.

– Благодаря ти, че дойде.

Седнах срещу него и го гледах мълчаливо.

– Знам, че нямам право да искам нищо от теб – започна той. – Но трябва да знаеш истината. Оставих майка ти не защото не ви обичах… а защото бях слаб и уплашен. Бях млад, глупав… и направих най-голямата грешка в живота си.

Гневът ми избухна:

– Това ли е оправданието ти? Че си бил слаб? А ние? Аз? Майка ми?

Той наведе глава:

– Знам… Не мога да върна времето назад. Но ако можеш… ако имаш сили… прости ми.

Дълго мълчахме. Виждах болката в очите му – истинска, дълбока болка. За първи път осъзнах, че и той е човек със своите страхове и грешки.

Поговорихме още малко – за детството ми, за майка ми, за живота му в София след раздялата. Разбрах колко много е изпуснал – първата ми дума, първата ми стъпка, абитуриентския бал…

Когато си тръгвахме, той ме хвана за ръката:

– Благодаря ти, Румене. Дори само това да беше последната ни среща… значи много за мен.

Върнах се у дома объркан и изтощен. Майка ми ме чакаше на дивана.

– Видя ли го? – попита тихо.

Кимнах.

– Прости ли му?

Погледнах я дълго:

– Не знам още… Но мисля, че започвам да разбирам.

Тази нощ плаках за първи път от години – не от гняв или болка, а от облекчение. Сякаш тежестта на миналото започваше бавно да се вдига от раменете ми.

Сега често се питам: Можем ли наистина да простим на тези, които са ни наранили най-много? Или просто се учим да живеем с белезите? Какво бихте направили вие на мое място?