„Едно внуче ми е достатъчно!“: История за любов, семейство и граници

— Иване, пак ли ще закъснееш? — гласът ми трепери, докато гледам часовника. Вече е осем и половина вечерта, а съпругът ми още не се е прибрал. Дъщеря ни, малката Мария, отдавна заспа. Аз седя сама в кухнята, с чаша студен чай и мисли, които не ми дават покой.

Вратата се отваря рязко. Иван влиза, хвърля якето си на стола и въздъхва тежко.

— Майка ти пак звъня — казвам тихо, без да го поглеждам. — Пита кога ще ѝ заведем Мария. И пак… пак каза онова.

Той се намръщва.

— Какво пак?

— „Едно внуче ми е достатъчно!“ — повтарям думите на свекърва ми, които от седмици не ми дават мира. — Не разбираш ли как ме кара да се чувствам? Все едно съм виновна, че искам още едно дете!

Иван въздъхва и сяда срещу мен.

— Знаеш я майка ми… Винаги си мисли, че знае най-добре. Не го приемай толкова навътре.

Но как да не го приема? Всяка наша среща с Мария — свекърва ми — е изпитание. Тя обича внучката си, но сякаш не може да приеме мисълта за още едно дете в семейството. Веднъж дори каза:

— Иване, Ивана, едно дете е благословия. Повече — тежест. Виждаш ли как живеем? Пари няма, работа няма… Защо ви е второ?

Тогава Иван само кимна мълчаливо. Аз се почувствах като чужда в собствения си дом.

Всяка сутрин ставам рано, приготвям закуска, водя Мария на градина, тичам на работа в счетоводната кантора. Вечер се прибирам уморена, но щастлива — защото имам семейство. Но щастието ни винаги е под сянката на чуждите очаквания.

Майка ми често ми казва:

— Иване, не слушай свекърва си! Ако искате още едно дете — родете си! Животът е ваш!

Но не е толкова лесно. Иван се колебае. Заплатата му като техник в автосервиза не стига. Аз също не печеля много. А Мария — свекърва ми — все намира начин да ни напомни колко трудно ще ни бъде с още едно дете.

Една неделя тя дойде на гости. Донесе сладки за Мария и започна да разказва как навремето е отгледала Иван сама, след като баща му ги напуснал.

— Знам какво е да си самотна майка — каза тя с гордост. — Затова ви казвам: едно дете стига! Не си причинявайте повече болка.

Погледнах я в очите и за първи път ѝ отговорих:

— Може би ти си била силна сама, но ние сме двама. Искам Мария да има братче или сестриче. Не искам да расте сама.

Тя млъкна и само поклати глава.

След този разговор отношенията ни станаха още по-студени. Иван се затвори в себе си. Започнахме да се караме по-често — за пари, за бъдещето, за това дали изобщо можем да си позволим второ дете.

Една вечер чух как Иван говори с майка си по телефона:

— Мамо, спри вече! Това е нашият живот! Ако Ивана иска второ дете — ще имаме! Не можеш да ни казваш какво да правим!

Сълзи напълниха очите ми. За първи път той застана на моя страна.

На следващия ден Мария — свекърва ми — не се обади. Не дойде и на рождения ден на внучката си. Мария малката попита:

— Мамо, баба защо не дойде?

Не знаех какво да ѝ кажа.

Минаха месеци в напрежение и мълчание. Аз забременях отново. Радостта ми беше помрачена от страха как ще реагира свекърва ми.

Когато ѝ казахме, тя само въздъхна:

— Ваш си е изборът. Но аз повече няма да помагам.

И така останахме сами. Без подкрепа от никого. Майка ми живее далеч, а Иван работи до късно. Аз се борех със страховете си — дали ще се справя с две деца, дали ще издържим финансово, дали няма да загубя себе си в този водовъртеж от очаквания и разочарования.

Роди се малкият Георги — нашият син. Първите месеци бяха тежки: безсънни нощи, болести, умора до припадък. Но когато гледах Мария как гушка братчето си, знаех, че съм взела правилното решение.

Свекърва ми не дойде в болницата. Не дойде и у дома първите седмици. Един ден обаче звънна на вратата. Стоеше с букет карамфили и торта.

— Дойдох да видя Георги — каза тихо.

Поканих я вътре. Седнахме мълчаливо край масата.

— Извинявай, Ивана — прошепна тя след дълго мълчание. — Може би сгреших… Просто се страхувах за вас.

Погледнах я през сълзи:

— Всички се страхуваме понякога. Но любовта е по-силна от страха.

Днес семейството ни не е идеално. Имаме трудности, караници и недоразумения. Но имаме и две прекрасни деца и ново начало с Мария — свекърва ми.

Понякога вечер се питам: Колко струва щастието? Дали някога ще спрем да живеем според чуждите очаквания? А вие как бихте постъпили на мое място?