Отмени плановете си, или не се наричай добра баба

„Мамо, ако не можеш да отмениш плановете си за уикенда, по-добре не се наричай баба!“ – думите на Мария още ехтят в ушите ми, докато стоя на тясната тераса на панелния апартамент в Люлин и гледам към мръсносивите блокове. Вътре, в малката кухня, Даниел се опитва да успокои плачещата ни внучка Елица, а аз усещам как гневът и безсилието ми се смесват в гърлото.

Не съм си представяла така старините. Мечтаех да имам време за себе си – да чета книги, да ходя на театър с приятелки, да пътувам до морето. Но откакто Даниел се ожени за Мария и заживяха с нейното семейство – майка ѝ Галя, баща ѝ Стефан и сестра ѝ Петя – животът ми се превърна в постоянна битка за място, тишина и уважение. Апартаментът им е толкова малък, че когато всички сме вътре, дори въздухът не стига.

Преди две години Даниел доведе Мария у дома. Беше влюбен до уши, а тя – мила, но затворена. Още тогава усетих, че носи със себе си тежест от миналото. Майка ѝ Галя е властна жена, която не търпи чуждо мнение. Баща ѝ Стефан рядко говори, а когато го прави, е само за да се оплаче от живота или да повиши тон на някого. Петя – по-голямата сестра – е безработна и постоянно вкъщи. Когато Даниел и Мария решиха да останат при тях „за малко“, знаех, че това „малко“ ще се проточи.

Първите месеци се опитвах да помагам – носех храна, гледах Елица, когато можех. Но напрежението между мен и Галя растеше с всеки изминал ден. Тя ме гледаше с подозрение, сякаш съм натрапница в собствения ѝ дом. „Ти си баба само на думи“, каза ми веднъж, когато отказах да дойда в неделя, защото имах билет за театър. „Истинската баба жертва всичко за внучето си.“

Даниел страдаше между два огъня. Виждах как се измъчва – обичаше ме, но не искаше да разочарова Мария. А тя… тя беше уморена, изнервена и често избухваше без причина. Веднъж я чух да казва на сестра си: „Майка му мисли само за себе си. Ако беше истинска баба, щеше да ни помага повече.“

Един петък вечерта телефонът ми звънна. Беше Даниел.
– Мамо, можеш ли да дойдеш утре? Мария е болна, а Елица има температура.
– Не мога, Дани. Имам уговорка с приятелки – ще ходим на изложба.
– Моля те…
– Не мога да отменя всичко всеки път…
Той въздъхна тежко.
– Добре… Ще се оправим някак.

На следващия ден Галя ми звънна:
– Ако не можеш да отмениш плановете си за внучето си, по-добре не се наричай баба! – изсъска тя.

Седях дълго на леглото и гледах снимката на Елица. Чувствах се виновна, но и ядосана. Защо трябва винаги аз да съм тази, която жертва себе си? Защо никой не пита как се чувствам? Защо всички очакват от мен да съм перфектната баба?

В неделя все пак отидох. В апартамента беше хаос – Петя крещеше по телефона с някакъв приятел, Стефан гледаше новините на висок глас, Галя готвеше и мърмореше под носа си. Мария лежеше бледа на дивана, а Елица плачеше в ръцете на Даниел.
– Благодаря ти, че дойде – прошепна той.
Взех Елица и я разходих из квартала. Гледах я как спи в количката и си мислех: дали някога ще имаме свой дом? Дали ще мога да бъда баба такава, каквато искам – спокойна, обичаща, но и със свой живот?

Вечерта Галя ме спря на излизане:
– Знам, че ти е трудно. Но Мария има нужда от теб. Всички имаме нужда от теб.
– И аз имам нужда от себе си – отвърнах тихо.
Тя ме изгледа странно.
– Това е егоизъм.
– Не е егоизъм да искаш малко спокойствие…

На връщане към вкъщи плаках в автобуса. Спомних си майка ми – тя винаги беше там за мен и брат ми. Но никога не съм я питала дали е щастлива. Дали не е искала понякога просто да бъде сама?

Сега стоя на терасата и гледам към града. В главата ми ехтят думите на Мария: „Ако не можеш да отмениш плановете си за уикенда, по-добре не се наричай баба!“

Дали съм лоша баба? Или просто съм човек с нужди и мечти? Какво означава да си добра баба днес – жертва или баланс?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили?