Майка ми в дома за възрастни – изборът, който ме разкъса

– Не ме оставяй тук, Иване! – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ се впиваха в мен с отчаяние, което никога няма да забравя. Стоях в коридора на дома за възрастни в края на квартал „Люлин“, стиснал куфара ѝ толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Миришеше на дезинфектант и нещо старо, което не можех да определя – може би спомени, може би самота.

– Мамо, моля те… – опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха. – Тук ще се грижат за теб. Ще идват лекари, ще имаш компания…

– Аз не искам компания! Искам теб! – тя се разплака, а аз се почувствах като най-лошия син на света.

В този момент разбрах, че няма правилен избор. Бях между чука и наковалнята – от една страна работата ми като шофьор на камион ме държеше далеч от София по седмици, а от друга – майка ми, която след инсулта вече не можеше сама да се обслужва. Сестра ми Мария живееше в Пловдив и имаше три малки деца. Баща ни почина преди пет години. Всичко остана на мен.

Седнах до майка ми на леглото. Тя стискаше ръката ми като удавник сламка.

– Иванчо, помниш ли как ти пеех „Зайченцето бяло“, когато беше болен? Не те оставих нито веднъж сам…

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред нея.

– Помня, мамо. Но сега… аз не мога да бъда тук всеки ден. Ако можех…

Тя обърна глава към прозореца. Външният свят беше далечен и недостижим – като живота, който някога имахме.

– Не искам да умирам тук – прошепна тя.

Тези думи ме преследваха дни наред. Върнах се в празния ни апартамент и седнах на дивана, където тя обичаше да гледа „Стани богат“. Всичко миришеше на нея – на лавандула и домашен сапун. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Не ме оставяй тук.“

Сестра ми звънна вечерта.

– Как е мама?

– Зле е. Мрази ме.

– Не те мрази. Просто е уплашена…

– А ти защо не дойде? Защо всичко е на мен?

– Иванеее… Знаеш, че с децата…

– Всички имаме оправдания! – изкрещях и затворих.

Седмици наред ходех при майка ми всеки уикенд. Понякога тя не искаше да говори с мен. Друг път ме молеше да я взема обратно у дома. Виждах как угасва – не физически, а душевно. Ставаше все по-мълчалива, все по-самотна сред другите стари хора, които също чакаха някой да ги посети.

Един ден я заварих да гледа през прозореца с празен поглед.

– Мамо… донесох ти банички от любимата ти фурна.

Тя само кимна.

– Помниш ли как ходехме на Женския пазар? – опитах се да я развеселя.

– Помня всичко. Но вече нищо няма значение.

Сърцето ми се сви. Започнах да се питам: дали не сгреших? Дали не трябваше да зарежа всичко и да се грижа за нея у дома? Но как? С какви пари? С какво време?

Една вечер получих обаждане от дома.

– Господин Георгиев, майка ви падна в банята. Добре е, но беше уплашена…

Проклинах себе си. Отидох веднага. Тя лежеше в леглото си, бледа и тиха.

– Иванчо… – прошепна тя. – Прости ми, че ти тежа.

Разплаках се като дете.

– Не ти тежиш! Аз ти тежа! Аз… не знам какво да правя!

Тогава тя ме погали по косата – както когато бях малък.

– Всички остаряваме, Иванчо. Но най-тежко е да остарееш сам.

Тези думи ме убиха. Започнах да говоря със социални работници, с психолози. Опитах се да направя стаята ѝ по-уютна – донесох снимки, одеяло от дома ни, радиото ѝ. Но нищо не можеше да замени усещането за дом.

Сестра ми дойде веднъж с децата. Майка ни се усмихна за първи път от месеци. Тогава разбрах – тя има нужда от нас повече от всякога.

Започнахме да я водим у дома през уикендите. Понякога беше трудно – нуждаеше се от помощ за всичко. Но когато седяхме всички заедно на масата и тя разказваше истории от младостта си, очите ѝ светеха.

В един такъв момент тя ме хвана за ръката:

– Благодаря ти, че не ме забрави.

Сега живея с вина и облекчение едновременно. Знам, че не мога да върна времето назад. Но се питам: колко от нас са принудени да избират между живота си и родителите си? И има ли изобщо правилен избор?

Кажете ми – как бихте постъпили вие? Може ли някой някога да прости на себе си за такъв избор?