Тъстът в хола ми: пет месеца, които преобърнаха живота ми

– Пак ли ще оставяш обувките си пред вратата? – гласът на тъста ми, бай Стефан, проряза утрото като нож. Беше едва 7:15, а вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми. Погледнах го – стоеше с кръстосани ръце, с онзи вечно недоволен израз, който сякаш беше залепен за лицето му от деня, в който се нанесе при нас.

Пет месеца. Пет месеца, откакто жена ми Мария ме погледна с онези големи, тревожни очи и прошепна: „Татко няма къде да отиде. Моля те, нека остане при нас, докато си стъпи на краката.“ Съгласих се. Как да откажа? Българинът не оставя родител на улицата. Но никой не ме предупреди, че ще изгубя дома си.

Първите дни бяха като буря – всичко се преобърна. Бай Стефан имаше мнение за всичко: какво да ядем, кога да проветряваме, колко силно да пускам телевизора. Дори котката ни, Мици, започна да го избягва. Вечер сядахме на масата и той започваше:

– Навремето, когато аз бях глава на семейство…

Мария кимаше, а аз стисках зъби. Децата – Виктор и Деси – усещаха напрежението. Виктор спря да кани приятели у дома. Деси започна да се затваря в стаята си. А аз? Аз се чувствах като гост в собствения си дом.

Една вечер, докато миех чиниите, Мария дойде при мен.
– Знам, че ти е трудно – прошепна тя. – Но татко няма друг избор.
– А ние? Ние имаме ли избор? – попитах я тихо.
Тя замълча. В този момент разбрах – никой не ме пита как се чувствам.

Седмиците минаваха. Бай Стефан започна да се меси във всичко. Един ден го заварих да рови из пощата ми.
– Какво правиш?!
– Проверявам дали не са дошли сметките – отвърна спокойно.
– Това е моята поща!
– Когато живееш под един покрив, всичко е общо – отсече той.

Започнах да се прибирам по-късно от работа. Оправдавах се с натовареност, но истината беше друга – страхувах се от поредния спор. Веднъж дори спах в колата си пред блока. Не исках да виждам погледа му, не исках да чувам упреците му.

Една неделя сутрин Виктор дойде при мен:
– Тате, може ли да отидем на кино?
Погледнах го – очите му бяха уморени.
– Защо не поканиш и дядо?
– Не искам… той все ми казва какво да правя.

Тогава разбрах – не само аз страдам. Цялото семейство се разпадаше под тежестта на чуждото присъствие.

Опитах се да говоря с Мария:
– Трябва да намерим решение. Не можем повече така.
Тя избухна:
– Какво искаш? Да изхвърлим баща ми на улицата?
– Не! Но трябва да има граници! Това е нашият дом!

Скандалът беше неизбежен. Бай Стефан чу всичко и вечерта седна до мен:
– Знам, че ти преча. Но аз съм баща ѝ. Ако ти беше на моето място?
Погледнах го – за първи път видях страх в очите му.
– Не знам… Може би щях да съм по-благодарен.

След този разговор нещата станаха още по-напрегнати. Бай Стефан започна да търси квартира, но все нещо не му харесваше – едното било скъпо, другото далеч от пазара, третото с лоши съседи. Мария страдаше, децата мълчаха, а аз се чувствах виновен за всичко.

Една вечер Деси дойде при мен със сълзи в очите:
– Тате, защо всички сме тъжни?
Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще оправя нещата. Но как?

Последната капка преля чашата една вечер, когато бай Стефан повиши тон на Мария заради вечерята:
– Навремето майка ти готвеше по-добре!
Мария избяга в спалнята и плака цяла нощ. На сутринта седнахме всички заедно и казах ясно:
– Това не може да продължава така. Или намираме решение заедно, или губим всичко.

След дълги разговори и сълзи бай Стефан най-накрая прие помощта ни – намерихме му малък апартамент близо до нас. Помогнахме му с преместването, а Мария го посещаваше всеки ден първите седмици.

Сега домът ни е по-тих, но белезите останаха. Децата още говорят шепнешком понякога. Аз още се будя нощем и се чудя дали постъпих правилно.

Питам ви: Кога компромисът става предателство към себе си? И струва ли си семейството цената на собственото ти спокойствие?