Последното сбогом на малкия Калоян: История за болка, вина и надежда

– Не, не, Калояне, моля те, отвори очи! – крещях през сълзи, докато държах малкото му телце в ръцете си. Всичко се случи толкова бързо – само преди два дни Калоян тичаше из хола, смееше се и се опитваше да каже „мама“. А сега… сега стояхме в спешното отделение на Пирогов, обградени от лекари, които само поклащаха глави.

Съпругът ми, Ивайло, беше до мен, но сякаш между нас имаше стена. Не можех да го погледна – страхувах се, че ще видя собствената си вина в очите му. Дъщеря ни Мария беше оставена при свекърва ми. Не исках тя да вижда братчето си така. Не исках никой да вижда Калоян така.

Всичко започна с обикновена настинка. Или поне така си мислехме. Температурата му се вдигна до 39 градуса през нощта. Обадих се на личната лекарка – д-р Иванова. „Давайте Панадол и следете за обриви“, каза тя по телефона. Но на сутринта Калоян вече не реагираше на гласа ми. Очите му бяха стъклени.

– Трябваше ли да чакаме? – прошепнах на Ивайло, докато чакахме линейката.
– Не знам… – отвърна той с глух глас. – Може би трябваше да го заведем още снощи.

В болницата ни посрещнаха с обичайното безразличие. Медицинската сестра ни изгледа с досада: „Май сте закъснели…“

Тези думи ме пронизаха като нож. Вината ме заля като вълна. Аз съм майка му! Аз трябваше да го защитя! Как можах да не разбера колко е сериозно?

Следващите часове бяха като кошмар. Лекарите тичаха напред-назад, включваха системи, викаха консултанти. Никой не ни казваше нищо конкретно. Само едно момиче от персонала ме погледна със съчувствие:
– Молете се…

Молех се. Молех се на Бог, на съдбата, на всеки, който би могъл да върне Калоян при нас.

Но чудото не се случи.

Когато лекарят излезе и каза: „Съжалявам…“, светът ми се срина. Чух писъците си сякаш идваха от друг човек. Ивайло стоеше като вцепенен. После излезе навън и не се върна дълго време.

Вкъщи всичко беше пропито с присъствието на Калоян – играчките му по пода, малките му обувки до входната врата, миризмата на бебешки шампоан в банята. Не можех да дишам. Не можех да спя. Всяка вечер се връщах към онази нощ и си повтарях: „Трябваше да настоявам за преглед! Трябваше да го заведа веднага!“

Скоро започнахме да се караме с Ивайло за най-малкото нещо. Той ме обвиняваше мълчаливо, а аз него – че не настоя достатъчно, че не беше до мен през нощта, когато Калоян плачеше. Дори Мария усещаше напрежението и започна да се затваря в себе си.

Една вечер свекърва ми дойде у нас и каза:
– Децата са дар от Бога, но понякога Господ си ги взима обратно…
– Не ми говорете за Бог! – изкрещях й аз. – Ако има Бог, защо ни наказа така?

Тя замълча и само ме прегърна. За първи път от дни плаках в нечии ръце.

Минаха седмици. Погребението беше като сцена от чужд живот – хората идваха, носеха цветя, казваха думи на утеха, които звучаха кухо: „Времето лекува“, „Ще имате друго дете“… Никой не разбираше болката ни.

Една вечер Мария дойде при мен с любимото плюшено мече на Калоян:
– Мамо, Калоян ще се върне ли?

Не знаех какво да й кажа. Само я прегърнах силно и й прошепнах:
– Той винаги ще е с нас, Марийке…

Започнах да ходя при психолог – д-р Георгиева. Тя ми помогна да разбера, че не съм виновна. Че понякога животът е жесток без причина. Че трябва да продължа заради Мария и Ивайло.

Постепенно започнахме да говорим повече у дома. Да си спомняме хубавите моменти с Калоян – първата му усмивка, как пляскаше с ръчички, как казваше „бау-бау“ на всяко куче по улицата.

Но болката никога не изчезва напълно. Всяка година на рождения му ден палим свещичка и оставяме балонче да литне към небето.

Понякога се чудя: Ако бях реагирала по-бързо, щеше ли Калоян още да е с нас? Щяхме ли да сме същото семейство? Или съдбата просто си има свои планове?

А вие… как бихте продължили напред след такава загуба? Може ли някога сърцето на родител да заздравее напълно?