Когато майка ми повика полицията заради мен: История за уважението, страха и прошката

– Никола, как не те е срам! – гласът на майка ми Валентина проряза тишината в кухнята, докато аз стоях с наведена глава и стисках ръба на масата. Беше петък следобед, а аз вече знаех, че този уикенд няма да прилича на никой друг.

Всичко започна сутринта в училище. Госпожа Димитрова, класната ми, ме попита защо не съм си написал домашното. Вместо да замълча или да се извиня, аз избухнах:

– Ами вие какво разбирате от математика? Само ни карате да пишем безсмислени задачи!

Видях как лицето ѝ пребледня. Съучениците ми се спогледаха, някои се подсмихнаха, други се стреснаха. Не знам какво ме прихвана – може би бях ядосан, че баща ми пак не беше вкъщи, може би просто исках някой да ме чуе. Но думите вече бяха излетели.

След часовете ме извикаха в учителската стая. Госпожа Димитрова седеше до директора, а до тях – майка ми. Очите ѝ бяха влажни, но гласът ѝ беше твърд:

– Никола, ще си понесеш последствията.

Вкъщи цареше гробна тишина. Майка ми не каза нищо до вечеря. Аз се въртях на стола си, не можех да я погледна в очите. Тогава тя стана, взе телефона и набра някакъв номер.

– Здравейте, господин Стефанов? Да, Валентина съм… Може ли да дойдете утре сутринта? Имам нужда от помощта ви с Никола… Да, знам, че е необичайно… Благодаря ви.

Сърцето ми заби лудо. Господин Стефанов беше кварталният полицай. Познавах го – висок, строг мъж с дълбок глас и винаги сериозно изражение. Какво щеше да прави у нас?

Не спах цяла нощ. Представях си как ме арестуват пред блока, как съседите гледат през прозорците, как баща ми научава и се връща само за да ми се скара. На сутринта едва закусих.

В 9:00 на вратата се почука. Майка ми отвори и влезе господин Стефанов – с униформа и шапка под мишница.

– Здравей, Никола – каза той спокойно. – Може ли да поговорим?

Седнахме в хола. Майка ми стоеше до прозореца и стискаше пердето.

– Чух, че си бил груб с учителката си – започна той. – Знаеш ли какво означава това?

– Че… съм направил нещо лошо – промълвих.

– Не само лошо. Това е липса на уважение. А без уважение няма общество. Знаеш ли какво се случва с хората, които не уважават другите?

Поклатих глава.

– Те остават сами. Или попадат на лошо място.

Гласът му беше твърд, но не зъл. Погледна ме право в очите:

– Ако беше възрастен и обиди някого така на улицата, можеше да има сериозни последствия. Понякога хората стигат до бой, до полиция… Ти си още дете, но трябва да разбереш къде водят думите ти.

Майка ми избухна:

– Аз не мога повече! Само аз ли трябва да го уча на всичко? Баща му го няма с месеци! Аз работя на две места! А той…

Господин Стефанов я прекъсна:

– Валентина, спокойно. Никола трябва да чуе това от теб.

Тя се обърна към мен със сълзи в очите:

– Никола, аз те обичам повече от всичко. Но не мога да позволя да станеш човек без сърце и уважение към другите. Ако трябва – ще повикам цялата полиция на София! Но ти ще научиш този урок!

Седях като вцепенен. За първи път виждах майка си толкова отчаяна и ядосана едновременно.

Господин Стефанов стана:

– Ще ти дам една задача, Никола. Днес ще напишеш писмо до госпожа Димитрова и ще ѝ се извиниш. Утре ще го занесеш лично. И ще обещаеш пред мен и майка си, че повече няма да говориш така на никого.

Кимнах мълчаливо. Когато той си тръгна, майка ми седна до мен и ме прегърна силно.

– Прости ми… Просто не знам как иначе да те науча – прошепна тя.

Вечерта написах писмото. Ръцете ми трепереха:

„Уважаема госпожо Димитрова,
Извинявам се за думите си вчера. Бях ядосан и не мислех какво говоря. Вие заслужавате уважение и аз ще се постарая повече да не ви огорчавам.“

На следващия ден я намерих в учителската стая. Подадох ѝ писмото с наведена глава.

– Благодаря ти, Никола – каза тя тихо. – Това е първата крачка към промяната.

Върнах се вкъщи с облекчение и тежест едновременно. Майка ми ме чакаше на балкона.

– Гордa съм с теб – каза тя и ме прегърна отново.

Оттогава често се питам: Научих ли се на уважение от страх или от любов? Има ли по-добър начин да възпиташ дете в свят, където всички са толкова уморени и сами?

Как мислите – трябваше ли майка ми да стигне толкова далеч? Или има друг път към уважението?