Дъщеря ми вече не е същата: Как зетят ни отдалечи завинаги

„Не мога да повярвам, че пак не дойде!“, изкрещях на телефона, докато сълзите се стичаха по бузите ми. „Татко ти имаше юбилей, Мария! Петдесет години! Как можа?“ От другата страна дъщеря ми мълчеше. Чувах само тежкото ѝ дишане и някакво приглушено „Мамо, не е толкова просто…“

Но за мен беше просто. За мен беше въпрос на обич, на уважение, на семейство. Станах рано сутринта, приготвих любимата му баница, украсихме двора с балони и снимки от младостта му. Брат ѝ дойде с жена си и децата, съседите минаха да поздравят. Само Мария я нямаше. За трети път тази година.

Седнах в кухнята, а мъжът ми – Иван – само въздъхна тежко и каза: „Остави я, тя вече има свой живот.“

Но как да я оставя? Как да приема, че детето, което отгледах с толкова любов, сега е чуждо? Всичко започна преди три години, когато Мария се запозна с Петър. На пръв поглед – обикновен човек: работи в ИТ фирма, спокоен, възпитан. Но още от първата среща нещо ме смути. Гледаше я така, сякаш тя е негова собственост. Не ѝ даваше да говори, прекъсваше я, решаваше вместо нея.

„Мамо, той просто е по-решителен“, оправдаваше го тя. „Харесва ми, че се грижи за мен.“

Грижи се? Или я контролира? С времето започнаха да идват все по-рядко. Първо – защото били много заети. После – защото „Петър не обича много хора“. После – защото „имали нужда от време за себе си“. А сега – защото „не било удобно“.

Последният ни разговор беше преди месец. Опитах се да ѝ кажа колко ми липсва. Тя се разплака: „Мамо, не разбираш… Петър не иска да се виждаме толкова често. Казва, че семейството ни трябва да е приоритет.“

„А ние какви сме ти?“, попитах я аз.

„Моля те, не ме карай да избирам“, прошепна тя и затвори.

Иван се опитва да ме успокои: „Дай ѝ време. Ще се върне.“ Но аз виждам как се променя. Гласът ѝ е друг – по-тих, несигурен. Очите ѝ са угаснали. Когато идваше сама, винаги бързаше да си тръгне. Веднъж я попитах дали всичко е наред. Тя само кимна и избяга.

Съседката ми – леля Сийка – казва: „Това е новото поколение. Женят се и забравят родителите си.“ Но аз не вярвам в това. Знам какво е Мария – чувствителна, добра, обичлива. Не би ни изоставила без причина.

Веднъж реших да отида неочаквано у тях. Петър отвори вратата и ме изгледа студено: „Мария е заета. Ако искате нещо – обадете се предварително.“ Не ме покани вътре. Чух гласа ѝ от хола: „Кой е?“ – „Майка ти“, каза той сухо и затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се вкъщи с разбито сърце. Иван ме прегърна и каза: „Не можем да направим нищо.“ Но аз не мога да спра да мисля – какво става зад тези стени? Защо Мария е толкова уплашена? Защо Петър я държи далеч от всички?

Преди седмица получих съобщение от нея: „Мамо, обичам ви. Моля те, не ме търси известно време.“

Седях цяла нощ и гледах телефона си. Прехвърлях снимки от детството ѝ – първият ѝ учебен ден, абитуриентският бал, как ме прегръща на плажа в Созопол… Кога изгубихме връзката си? Кога позволих някой друг да я промени?

На юбилея Иван седеше мълчаливо до тортата. Всички го поздравяваха, но очите му търсеха Мария сред гостите. Когато всички си тръгнаха, той само прошепна: „Дано поне е щастлива.“

А аз… Аз не знам дали някога ще простя на Петър. Не знам дали ще простя и на себе си.

Понякога си мисля – ако бях по-строга майка, ако бях настоявала повече… Може би щеше да избере друг човек? Може би щеше да остане нашето момиче?

Сега пиша това и се чудя: Колко още родители преживяват същото? Колко още майки губят децата си заради чужда воля?

Кажете ми… Вие бихте ли простили? Или бихте се борили до край?