Когато любовта към сина ми ме ослепи: Изповедта на една българска майка

– Не мога повече, мамо! – гласът на Никола трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на хола, с куфар в ръка, докато аз стисках престилката си и се опитвах да не покажа колко ме боли.

– Какво значи това, Никола? Къде ще ходиш? – попитах, макар че вече знаех отговора. Беше ясно – избираше Мария пред нас. Пред мен.

Всичко започна преди две години. Беше неделя, когато Никола за първи път доведе Мария у дома. Помня как всички седяхме около масата – аз, мъжът ми Георги, дъщеря ми Ива и баба Стефка. Мария беше притеснена, усмихваше се плахо и се опитваше да се включи в разговора. Но аз… аз я гледах с подозрение. Не знам защо – може би защото беше различна. Не беше от нашия квартал, родителите ѝ бяха разведени, а тя работеше като фризьорка в малък салон. Не беше това, което си представях за снаха.

– Какво ще правиш с тази фризьорка? – прошепнах на Никола още същата вечер. Той ме погледна обидено:

– Мамо, тя е добра и ме обича.

– Добра? Ще видим колко е добра, когато дойде време за истински проблеми.

От този момент нататък започнах да търся кусури във всичко, което Мария правеше. Ако закъснееше за семейна вечеря – „Не уважава традициите ни“. Ако предложеше да помогне в кухнята – „Само се преструва“. Дори когато донесе домашна баница за Великден, казах на Ива:

– Сигурно е купена от магазина.

Скоро и останалите започнаха да я гледат с моите очи. Георги мълчеше, но виждах неодобрението му. Ива се подиграваше на Мария зад гърба ѝ. Баба Стефка само цъкаше с език: „Тази няма да се задържи дълго тук“.

Никола все по-рядко идваше у дома. Когато го питах защо, казваше:

– Мамо, не искам да се карате с Мария.

– Ако тя не беше толкова чувствителна, нямаше да има проблеми! – отвръщах аз.

Минаха месеци. Никола и Мария се ожениха тихо, без голяма сватба – само с няколко приятели. Това ме засегна дълбоко. Как можа синът ми да не ме покани на собствената си сватба? Обидата ме изгаряше отвътре.

След сватбата отношенията ни станаха още по-студени. Веднъж Мария дойде сама да ми донесе бурканче сладко.

– Госпожо Елена, направих го специално за вас – каза тя тихо.

– Благодаря – отвърнах сухо и оставих буркана настрани.

Вечерта го изхвърлих в кофата за боклук.

Скоро чух слухове из квартала – Мария не можела да има деца. Това беше последният пирон в ковчега на моето одобрение.

– Виждаш ли? – казах на Георги. – Не е за нашето семейство.

Той само въздъхна:

– Елена, остави ги да живеят живота си.

Но аз не можех. Чувствах се длъжна да „спася“ сина си от тази жена. Започнах да го убеждавам да се разведе:

– Млади сте още, ще намериш по-добра. Някоя, която ще ти роди деца и ще уважава семейството ни.

Никола мълчеше или избягваше темата. Но една вечер избухна:

– Мамо, спри! Обичам Мария! Ако не можеш да я приемеш, по-добре да не се виждаме повече!

Тогава разбрах, че съм прекрачила границата. Но вече беше късно.

Днес стоя сама в празната кухня и слушам ехото на думите му: „Не мога повече, мамо!“ Георги е на работа, Ива рядко се прибира вкъщи, а баба Стефка отдавна не е между живите. Къщата е тиха и студена.

Понякога взимам телефона и гледам снимките на Никола и Мария от социалните мрежи – усмихнати, щастливи, далеч от мен. Питам се: дали щях да бъда по-щастлива, ако бях приела Мария? Ако бях дала шанс на любовта им?

Сега разбирам – любовта към детето понякога може да те заслепи до степен да го изгубиш завинаги.

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Дали аз съм виновната или просто една майка, която иска най-доброто за сина си?