Майка ми обеща къщата, а после разби всичко на парчета

– Не може да бъде, мамо! – гласът ми трепереше, докато гледах майка ми право в очите. Бяхме седнали в хола на стария ни панелен апартамент в Люлин, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Беше минала едва седмица от сватбата ми с Деси, а аз още не можех да повярвам, че всичко се случва толкова бързо.

– Знам, че е трудно, Иване – каза тя тихо и избягваше погледа ми. – Но вече не мога да живея така. С баща ти сме като непознати.

Стиснах юмруци. В главата ми кънтяха думите ѝ от преди месеци: „След сватбата ще ви прехвърлим къщата в Банкя. Ще имате свой дом, ще започнете живота си на чисто.“ Деси и аз мечтаехме за тази къща – с градинката отпред, с асмата и стария орех. Вече бяхме избрали тапети за спалнята и дори спорехме дали да боядисаме кухнята в жълто или зелено.

– Защо не ми каза по-рано? – прошепнах. – Защо изчака до след сватбата?

Майка ми въздъхна тежко. – Не исках да развалям празника ви. Мислех, че ще се справя… Но не мога повече.

В този момент вратата се отвори и баща ми, Георги, влезе с торба от магазина. Погледна ни подозрително.

– Какво става тук? – попита той.

– Казах му – отвърна майка ми и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Баща ми остави торбата на масата и седна тежко до мен. – Знаех си, че ще стигнем дотук. Но не очаквах да го направиш точно сега, Мария.

В този момент сякаш всичко се срина. Спомних си как като дете се криех под масата, когато родителите ми се караха. Винаги мислех, че това са просто дребни спорове – за сметките, за това кой ще изхвърли боклука, заради забравена годишнина. Но сега разбирах, че между тях е имало нещо по-дълбоко и тъмно, което никога не съм виждал.

– А къщата? – попитах с пресъхнало гърло.

Майка ми избърса сълзите си. – Ще трябва да я продадем. Не можем да я разделим иначе. Всеки ще вземе своя дял.

– Но ти обеща! – извиках аз. – Обеща ни дом! Деси разчита на това! Аз разчитах!

– Не всичко в живота става така, както го планираме, Иване – каза баща ми тихо. – Понякога трябва да приемеш истината, колкото и да боли.

Излязох навън под дъжда. Вървях без посока из квартала, докато обувките ми не подгизнаха. Спомнях си как майка ми ме учеше да карам колело по алеята пред блока, как баща ми ме водеше на риболов край Искъра. А сега… Сега бяхме просто трима непознати, заседнали в един апартамент, всеки със своите тайни и болки.

Когато се прибрах при Деси същата вечер, тя ме прегърна силно.

– Ще се справим – прошепна тя. – Домът е там, където сме заедно.

Но аз не можех да спра да мисля за предателството. Защо майка ми изчака точно до след сватбата? Защо не беше честна с мен? Дали някога ще мога да ѝ простя?

Следващите седмици бяха кошмар. Родителите ми започнаха да делят всичко – чинии, книги, дори снимки от детството ми. Всеки разговор беше изпълнен с напрежение и обвинения. Аз бях между чука и наковалнята – опитвах се да бъда добър син и за двамата, но усещах как се разкъсвам отвътре.

Една вечер майка ми ме помоли да поговорим насаме.

– Знам, че си разочарован от мен – каза тя. – Но понякога трябва да мислиш и за себе си. Прекарах години в този брак само заради теб. Сега искам да бъда щастлива.

– А аз? А нашето семейство? – попитах я. – Какво остава за мен?

Тя замълча дълго.

– Понякога трябва да разрушиш старото, за да построиш нещо ново.

Думите ѝ ме боляха повече от всичко друго. Чудех се дали някога ще мога да ѝ простя. Дали някога ще повярвам отново на нечие обещание?

Сега живея под наем с Деси в малък двустаен апартамент в Надежда. Все още сънувам къщата в Банкя – мириса на прясно окосена трева, смеха на родителите ми в неделните сутрини… Но вече знам: домът не е просто място или стени. Домът е усещане за сигурност и любов. А когато доверието бъде разбито, всичко друго губи смисъл.

Понякога се питам: ако родителите ни могат да ни лъжат така лесно, какво остава за нас? Можем ли някога отново да вярваме истински?