Съботната сутрин, която разби доверието ми – Историята на Зорница от кварталния супермаркет

– Госпожо, ще платите ли с карта или в брой? – гласът на касиерката ме извади от унеса ми. Бях се загледала в опашката зад мен, където една възрастна жена нервно потропваше с бастуна си. Претърсих чантата си за портфейла, но не го намерих. Сърцето ми заби лудо. Още веднъж – нищо. Само ключове, телефон и смачкана бележка от аптеката.

– Извинете, май съм си забравила портфейла… – прошепнах, усещайки как бузите ми пламват от срам. Касиерката ме изгледа с досада, а хората зад мен започнаха да мърморят.

– Е, хайде де! – провикна се един мъж. – Нямаме цял ден!

– Може би сте го изпуснали някъде? – попита жената на касата, но в гласа ѝ нямаше съчувствие.

Започнах да ровя панически из джобовете си, да преглеждам всяко ъгълче на чантата. Погледнах назад – никой не изглеждаше особено загрижен. Само една млада майка ме погледна със съжаление.

– Ако искате, ще ви пазя нещата тук, докато проверите дали не сте го оставили някъде в магазина – предложи касиерката.

Излязох от опашката с треперещи ръце. Върнах се по стъпките си между рафтовете със сирена и хляб, после до щанда с плодове. Никъде нямаше и следа от портфейла ми. В главата ми се въртяха мисли: „Дали някой го е взел? Или съм го изпуснала навън?“

Когато се върнах на касата, покупките ми вече бяха прибрани настрана. Касиерката само поклати глава.

– Не сте го намерили, нали?

Поклатих отрицателно глава. В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Не беше само заради парите или личните документи вътре. Беше усещането за сигурност, което изчезна за миг.

Излязох навън и седнах на една пейка пред магазина. Започнах да плача беззвучно. Минаваха хора, но никой не спря. Дори познатият ми съсед Иван, който винаги поздравяваше, този път само ме изгледа и подмина.

Когато се прибрах вкъщи, дъщеря ми Мария ме посрещна с въпрос:

– Мамо, купи ли ми онези кроасани?

– Не… портфейлът ми изчезна – казах тихо.

Мария въздъхна раздразнено:

– Винаги ти се случва нещо! Как може да си толкова разсеяна?

Съпругът ми Петър беше в хола и гледаше новините. Когато му разказах какво е станало, той само сви рамене:

– Трябваше да внимаваш повече. Сега ще трябва да блокираш картите и да ходиш по институции цяла седмица.

Усетих как гневът и обидата се надигат в мен. Очаквах поне малко съчувствие или подкрепа, а получих само упреци.

На следващия ден отидох до полицейското управление да подам сигнал за изгубен портфейл. В коридора чакаха още няколко души със същия проблем. Чух как една жена разказваше на полицая:

– Оставих чантата си за минута на количката и я нямаше! Какви хора има…

Полицаят само кимаше уморено и записваше данните ѝ.

Когато дойде моят ред, младият служител ме попита:

– Имате ли подозрения кой може да го е взел?

Поклатих глава:

– Не… Просто изчезна. Може би някой е видял, че съм разсеяна.

Излязох от управлението още по-обезверена. По пътя към вкъщи срещнах съседката баба Станка.

– Какво ти е, Зорнице? Изглеждаш пребледняла.

Разказах ѝ накратко какво се е случило.

– Ех, дете мое… Днес хората са станали лоши. Аз вече не нося нищо ценно със себе си – прошепна тя и ме потупа по рамото.

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Мария беше мълчалива, а Петър гледаше телефона си.

– Мислите ли, че някога ще си върна портфейла? – попитах ги тихо.

– Малко вероятно – отвърна Петър без да вдигне поглед.

– Ами ако някой го е намерил и просто го е прибрал? – настоях аз.

– Мамо, престани! Това няма да върне портфейла ти – изсъска Мария.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези дребни неща в портфейла – снимката на родителите ми от младостта им, бележката с първото стихотворение на Мария, талисманчето от баба Станка… Всичко това вече го нямаше.

На следващия ден получих обаждане от непознат номер.

– Здравейте, Зорница ли е?

– Да…

– Намерихме вашия портфейл до контейнерите зад супермаркета. Всичко е вътре, освен парите…

Сърцето ми подскочи. Благодарих на жената и веднага отидох да си го взема. Наистина всичко беше там – документите, снимките, бележките… Само парите липсваха.

Когато се прибрах вкъщи и разказах на семейството си, Мария само вдигна рамене:

– Ето виждаш ли? Поне документите са ти върнали.

Петър каза:

– Следващия път бъди по-внимателна.

Погледнах ги и осъзнах колко много се е променило всичко само заради един портфейл. Не ставаше въпрос за парите или вещите – а за доверието между нас и между мен и света навън.

Оттогава всеки път, когато излизам навън, стискам чантата си здраво до себе си и гледам подозрително всеки непознат. Но най-много ме боли това, че вече не мога да вярвам дори на най-близките си така, както преди.

Понякога се питам: кога станахме толкова недоверчиви един към друг? И дали някога ще можем пак да вярваме истински?