Под един покрив: Как оцелях в сянката на зет си

— Мамо, пак ли ще започваш? — гласът на дъщеря ми Мария трепереше, докато стоеше между мен и вратата към кухнята. От другата страна се чуваше тежкото стъпване на зет ми, Петър. Всяка вечер, когато часовникът удряше осем, сърцето ми се свиваше. Знаех, че идва моментът, в който трябва да се преструвам, че всичко е наред.

Петър беше висок, с груб глас и още по-груби ръце. Не ме е удрял никога, но думите му бяха като шамари. „Ти си тук на моя милост!“ — изрече веднъж, когато не бях измила чиниите навреме. Мария се преструваше, че не чува. Понякога я виждах как стиска юмруци под масата.

Живеехме заедно от три години, откакто мъжът ми почина и не можех да си позволя сама квартира. В началото вярвах, че ще се разберем. Но с всеки изминал ден усещах как стените на апартамента ни в Люлин се стесняват около мен. Петър беше безработен от месеци, а Мария работеше на две места. Аз гледах внучката си Деси и готвех, чистех, перях — всичко, за да не давам повод за скандал.

Една вечер, докато миех пода, чух как Петър говори по телефона:

— Тая старица пак е оставила трохи навсякъде! Не знам докога ще я търпя!

Стиснах парцала толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Сълзите напираха, но не можех да си позволя да плача пред внучката си. Тя беше единствената светлина в живота ми.

— Бабо, защо си тъжна? — попита ме веднъж Деси, докато й плетях плитки.

— Не съм тъжна, слънчице. Просто съм уморена — излъгах я.

Вечерите бяха най-тежки. Петър се прибираше пиян и започваше да рови из хладилника. Ако не намираше любимата си салата или ракия, започваше да крещи:

— Какво правиш цял ден? За какво си тук?

Мария мълчеше. Понякога се опитваше да го успокои:

— Петре, стига де! Мама ни помага…

— Помага? Тя само тежи! — отвръщаше той и тряскаше вратата.

В такива моменти се затварях в малката си стая и се молех. Молех се Бог да ми даде сили да издържа още един ден. Молех се Мария да намери смелост да го напусне. Молех се Деси да не помни тези вечери.

Една сутрин Мария дойде при мен с подпухнали очи:

— Мамо… не знам колко още ще издържа. Той не е такъв човекът, за когото се омъжих.

Прегърнах я силно. За първи път от години плакахме заедно. Тогава разбрах — не съм сама в страха си. И тя се страхуваше.

— Защо не си тръгнем? — прошепнах.

— Нямаме къде — отвърна тя безнадеждно.

Започнах да търся работа — каквато и да е. На 62 години никой не искаше да ме наеме. Пусках обяви за гледане на деца, чистене по домове. Една съседка ме препоръча на възрастна жена в блока отсреща. Започнах да ходя при нея по няколко часа на ден. За първи път от години имах свои пари.

С парите купих нова рокля на Деси за рождения й ден. Когато Петър видя подаръка, избухна:

— С какви пари купи това? Да не крадеш?

Мария се намеси:

— Мама работи! Остави я!

Петър я блъсна леко по рамото. За миг времето спря. Видях страха в очите на дъщеря си и реших — повече няма да мълча.

На следващия ден събрах кураж и му казах:

— Петре, няма да позволя повече да ни унижаваш! Ако трябва ще напусна този дом, но няма да търпя обиди!

Той ме изгледа с презрение:

— Къде ще ходиш? Никой не те иска!

Но този път не му повярвах. Вечерта разказах всичко на Мария. Тя ме прегърна:

— Ще намерим начин, мамо. Обещавам ти.

Започнахме да кроим планове — малки стъпки към свободата. Намерихме евтина стая под наем в съседния квартал. Не беше много, но беше нашето убежище.

В деня, когато напускахме апартамента, Петър крещеше след нас:

— Ще съжалявате! Без мен сте нищо!

Но вече не го слушахме. Излязохме на улицата с куфарите и усещането за ново начало.

Днес живеем скромно, но спокойно. Деси ходи на училище с усмивка. Мария работи само на едно място и вечерите ни са изпълнени със смях.

Понякога още се будя нощем от кошмари — чувам гласа на Петър в главата си. Но вече знам: силата е вътре в мен.

Чудя се… Колко жени като мен още живеят в страх под един покрив? Кога ще повярваме, че заслужаваме повече?