„Едно внуче ми стига!“: Как свекърва ми разцепи семейството ни

– Анна, едно внуче ми стига! – думите ѝ се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята на малкия ни апартамент в Люлин, с ръце върху корема си, където растеше второто ни дете. Свекърва ми, Мария, стоеше срещу мен с ръце на кръста и онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

– Какво значи това? – прошепнах, опитвайки се да не избухна. – Нали и това дете е твое внуче?

Тя само сви рамене. – Не знам защо ви трябва още едно. Едно е достатъчно. Да не мислиш, че ще мога да помагам пак? Аз вече съм си гледала децата.

Сълзите напираха в очите ми, но не ѝ дадох това удоволствие. След като тя излезе, седнах на масата и се разплаках без глас. Мъжът ми, Петър, се прибра по-късно същата вечер. Когато му разказах какво се е случило, той само въздъхна тежко.

– Знаеш я майка ми… Не го взимай навътре.

– Как да не го взимам навътре? – избухнах. – Това е нашето семейство! А тя се държи сякаш второто ни дете е някаква грешка!

Петър замълча. Знаех, че е между чука и наковалнята – обича майка си, но обича и мен. Но от този ден нещо се промени. Започнах да усещам студенина не само от Мария, но и от сестрата на Петър – Даниела. Тя започна да идва по-рядко, а когато идваше, говореше само за племенника си – първото ни дете, Виктор.

Когато се роди Мария-малката, никой от семейството на Петър не дойде в болницата. Майка му изпрати букет с бележка: „Да сте живи и здрави.“ Толкова. Без обаждане, без прегръдка, без радост.

Майка ми беше до мен през цялото време. Тя държеше ръката ми в онези безсънни нощи, когато кърмех и плачех от умора и самота. – Не се тревожи за тях – казваше тя. – Ти си силна. Децата ти ще пораснат с любов.

Но не беше толкова лесно. Петър започна да се прибира все по-късно. Казваше, че има много работа, но усещах как нещо го гложди. Една вечер го чух да говори по телефона с майка си:

– Не знам какво искаш от мен, мамо! Това са моите деца! – гласът му беше напрегнат.

– Не ти трябваше второ дете! – изсъска тя. – Сега ще видиш какво е да нямаш помощ!

Петър затвори телефона и ме погледна виновно. – Съжалявам, Анна…

– Не ти ли омръзна да ѝ угаждаш? – попитах тихо.

– Тя е майка ми…

– А аз съм жена ти! – извиках през сълзи.

Така започнаха скандалите между нас. Всеки път, когато Мария се обаждаше или идваше на гости (все по-рядко), атмосферата ставаше ледена. Виктор усещаше напрежението и започна да заеква. Веднъж го чух да казва на сестра си: „Баба не те обича.“ Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Опитах се да говоря с Мария. Поканих я на кафе една събота сутрин.

– Защо не обичаш Мария? – попитах я право в очите.

Тя ме изгледа студено. – Не е въпрос на любов. Просто… не мога повече. Старостта си казва думата.

– Но ти си баба! На две деца!

– Едното ми стига – повтори тя и стана да си тръгва.

В този момент разбрах, че няма да я променя. Но болката остана.

С времето отношенията ни с Петър станаха все по-напрегнати. Той беше разкъсван между мен и майка си. Започнахме да се караме за най-малкото нещо: кой ще вземе Виктор от градина, кой ще купи мляко за Мария-малката, кой ще измие чиниите…

Една вечер, след поредния скандал, седнах на балкона с чаша чай и гледах светлините на София. Запитах се: „Струва ли си всичко това? Защо едно семейство трябва да страда заради гордостта и ината на една жена?“

Минаха месеци. На първия рожден ден на Мария-малката поканих всички – и семейството на Петър, и моето семейство. Мария не дойде. Изпрати подарък за Виктор.

Вечерта Петър седна до мен и каза:

– Може би трябва да спрем да търсим одобрението ѝ…

Погледнах го през сълзи.

– Може би… Но защо боли толкова много?

Сега децата растат и аз се опитвам да им дам любовта, която заслужават. Понякога се питам: „Колко семейства са разбити от гордостта на един човек? Защо позволяваме миналото да определя бъдещето ни?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите за своето семейство до край?