Майка ми помогна на бившата ми жена, но отказва да помогне на сегашната – семейна драма между поколенията

– Не мога повече, мамо! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на стария ни апартамент в Люлин. Майка ми, Мария, ме гледаше с онзи неин поглед – смесица от съжаление и укор.

– Димитре, пак ли започваш? – въздъхна тя и избърса ръцете си в престилката. – Знаеш, че не мога да приема и сегашната ти жена тук. Не е като с Елица.

Стиснах зъби. Вътре в мен бушуваше буря. Сегашната ми съпруга, Ива, чакаше долу в колата с двете ни деца. Беше февруари, студът пронизваше костите, а аз се чувствах по-сам от всякога.

– Защо за Елица всичко беше възможно? Защо тогава я прие, грижеше се за нея, а сега… – думите заседнаха в гърлото ми.

Майка ми се обърна към прозореца. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяка обида.

– Защото тя беше част от семейството ни, Димитре. Ти я остави с дете и без пари. Аз трябваше да помагам. А сега… сега ти сам си си виновен.

В този момент миналото ме удари като шамар. Преди пет години се разведох с Елица. Бях млад, глупав и убеден, че животът ми принадлежи. Оставих я с малкия ни син, Крис, и обещах да плащам издръжка. Но работата не вървеше, парите не стигаха, а аз все отлагах плащанията. Майка ми беше тази, която носеше храна и дрехи на Елица и Крис. Аз бях този, който се криеше зад оправдания.

Сега живеех с Ива – жена с характер, но и с две деца от предишен брак. Наехме малък апартамент в Надежда, но наемът скочи двойно заради инфлацията. Работех на две места – шофьор на такси през нощта и в склад през деня. Ива също работеше като касиерка в супермаркет, но парите не стигаха. Дълговете ни притискаха, а хазяйката ни заплаши, че ще ни изгони.

– Мамо, моля те… – гласът ми беше едва шепот. – Нямаме къде да отидем. Поне за няколко месеца…

Тя се обърна рязко:

– А Крис? Кога последно го видя? Кога му донесе подарък или го попита как е?

Погледнах към пода. Истината беше болезнена – от месеци не бях виждал сина си от първия брак. Винаги намирах оправдания: работа, умора, липса на пари.

– Не е честно… – прошепнах. – Опитвам се да започна начисто.

– Начисто? – майка ми се засмя горчиво. – Начисто не значи да забравиш старите си грешки. Значи да ги поправиш.

Излязох навън и седнах до Ива в колата. Тя ме погледна с очи, пълни със страх и отчаяние.

– Какво каза? Ще ни приеме ли?

Поклатих глава.

– Не иска… Казва, че сама съм си виновен.

Ива избухна:

– Ама тя помогна на Елица! Защо за мен не може? Какво сме ѝ направили?

– Не знам… – отвърнах без сили. – Може би защото тогава бях друг човек.

Децата на Ива започнаха да плачат от студ и глад. В този момент почувствах как всичко се срутва върху мен. Бях провалил два живота – на Елица и Крис, а сега и на Ива и децата ѝ.

Върнахме се в апартамента под наем. Хазяйката ни чакаше пред вратата:

– Още два дни имате! После излизате!

Ива ме изгледа със сълзи:

– Какво ще правим? Къде ще спим?

Не знаех какво да кажа. Вечерта звъннах на Елица:

– Може ли да поговорим?

Тя беше студена:

– За какво?

– За Крис… и за всичко останало.

– Късно е за разговори, Димитре. Ти избра своя път.

Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Спомних си думите на майка ми: „Начисто не значи да забравиш старите си грешки.“

На следващия ден отидох при нея отново.

– Мамо… ще платя всичко на Елица. Ще видя Крис по-често. Само дай шанс на Ива и децата ѝ.

Тя ме прегърна за първи път от години:

– Докажи го първо на себе си, после на всички останали.

Тази вечер заспах до Ива и децата ѝ на пода в празния апартамент. В главата ми кънтяха думите: „Може ли човек да поправи всичко? Или някои грешки остават завинаги?“

Как мислите – заслужавам ли втори шанс? Може ли семейството да прости истински?