Коледа, която промени всичко: Как застанах до любимата си и промених семейството си

– Не мога да повярвам, че пак е сложила тази ужасна салата! – прошепна сестра ми Ива, мислейки си, че не я чувам.

– Ами какво очакваш, тя не е от нашите – отвърна майка ми с онзи тон, който винаги ме караше да се свивам като малък. – Григорий пак се е хванал с някоя, дето не знае дори как се прави баница.

Стоях зад вратата на кухнята, с две чаши греяно вино в ръце. Сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех дали няма да изпусна чашите. Това беше първата ни Коледа като домакини – аз и Мария. Бяхме подготвяли всичко с дни: украсата, менюто, подаръците. Мария беше вложила цялото си сърце в тази вечеря. А сега…

Върнах се в хола с усмивка, която едва задържах. Мария седеше до елхата и оправяше последните подаръци под нея. Когато ме погледна, очите ѝ светнаха. Не можех да ѝ кажа какво чух. Не и сега.

– Всичко наред ли е? – попита тя тихо.

– Да, просто… малко съм уморен – излъгах.

Гостите започнаха да пристигат. Баба ми донесе огромна тава с питка, чичо Петър вече беше почнал да разлива ракия. Всички се смееха и поздравяваха, но аз усещах напрежението като тежка завеса между мен и семейството ми.

Вечерята започна. Мария поднесе салатата си с надежда в очите. Майка ми я погледна с престорена усмивка:

– О, колко… интересно изглежда! Какво има вътре?

– Това е рецепта на баба ми – отвърна Мария. – Слагаме печени чушки, орехи и малко чесън.

– Ммм… ние по принцип не ядем такива неща на Коледа – намеси се Ива и захапа устни, сякаш се опитваше да не се разсмее.

В този момент не издържах.

– Мамо, Ива – казах по-високо, отколкото възнамерявах. – Може ли за малко?

Всички млъкнаха. Изведох ги в коридора.

– Какво става? – попита майка ми раздразнено.

– Чух ви в кухнята – казах тихо. – Чух как говорите за Мария. Това не е честно. Тя се стара толкова много за тази вечер. Ако не можете да я уважавате, по-добре си тръгнете.

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм я ударил.

– Ти ще ни изгониш от собствената си къща? Заради нея?

– Не става въпрос само за нея – отвърнах. – Става въпрос за мен. За това какво семейство искам да имам.

Ива се разплака. Майка ми се обърна и тръгна към вратата. За миг помислих, че ще си тръгнат наистина. Но после баба ми излезе при нас.

– Гриша, момче мое – каза тя меко. – Семейството е важно, но любовта е по-важна. Ако тази жена те прави щастлив, ние трябва да я приемем.

Майка ми замълча дълго. После въздъхна:

– Добре… Ще опитам салатата ѝ.

Върнахме се на масата. Мария ме погледна въпросително, но аз само ѝ стиснах ръката под масата. Майка ми си сложи от салатата и кимна:

– Вкусно е… Наистина.

Вечерта продължи по-спокойно. Смехът се върна на масата, а подаръците се разопаковаха с радостни възгласи. Но аз знаех, че тази Коледа никога няма да бъде забравена – защото за първи път бях поставил граница. За първи път бях защитил човека до себе си.

Когато всички си тръгнаха и останахме сами с Мария, тя ме прегърна силно.

– Благодаря ти – прошепна тя.

– Аз трябваше да го направя много по-рано – отвърнах.

Седнахме до елхата и гледахме светлините ѝ в тишината на нощта. Мислех си: Колко често позволяваме на близките си да прекрачват границите ни? И кога най-сетне намираме сили да кажем „стига“?