Когато домът не е дом: Историята на една сватба, една свекърва и една граница

— Не може така, Мария! — гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, проряза въздуха като нож. Стоях до масата, с чаша вино в ръка, а гостите се опитваха да се престорят, че не чуват. Беше първата ни вечеря в новия дом — или поне така си мислех.

Всичко започна преди месеци, когато с Петър решихме да се оженим. Аз съм от Пловдив, той — от София. Родителите ми имат двустаен апартамент в Кючук Париж, но беше ясно, че няма как да живеем там. Петър настояваше да не плащаме наем, а майка му — госпожа Иванова — веднага предложи: „Тази къща е и твоя, Мария! Влизай, чувствай се като у дома си.“

Преместихме се при нея в триетажната къща в Бояна. Първите дни бяха като меден месец — тя ми носеше кафе в леглото, разказваше ми истории за Петър като дете. Но постепенно започнах да усещам как всяка стая мирише на нейния парфюм, как всяка чаша е подредена по нейния начин. Дори когато купих нови пердета за хола, тя ги свали и върна старите: „Тези са ми подарък от леля ти Сийка, не може да ги сменяме.“

Петър работеше до късно, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом. Опитвах се да говоря с него:

— Петре, не мога да се отпусна тук. Все едно съм на гости.
— Глупости, Мария! Майка ми те обича като дъщеря. Просто й трябва време.

Времето минаваше, но нищо не се променяше. Дори напротив — започнаха дребни забележки: „Мария, не слагай толкова сол в супата“, „Мария, не оставяй обувките пред вратата“. Всяка вечер се прибирах с усещането, че ще бъда изпитвана.

Реших да организирам новодомска вечеря — исках да поканя моите родители, брат ми и неговата приятелка, няколко приятели от университета и разбира се — семейството на Петър. Исках да покажа на всички, че това е нашият дом.

Готвих цял ден. Направих баница по рецептата на баба ми, салата шопска с домашно сирене от пазара в Пловдив, дори ризото за Петър — любимото му. Свекърва ми само наблюдаваше и от време на време цъкаше с език.

Когато гостите дойдоха, всичко изглеждаше перфектно. Смях, наздравици, спомени. Но когато баща ми вдигна тост за „новото семейно гнездо“, госпожа Иванова се намеси:

— Е, то не е точно ваше… Къщата си е моя! Аз съм я строила с баща му на Петър. Мария е добре дошла тук, но все пак — гостенка си е гостенка.

Настъпи тишина. Майка ми пребледня. Петър ме изгледа виновно. Аз усетих как кръвта ми кипва.

— Госпожо Иванова — казах тихо, но твърдо — Моля ви да напуснете вечерята ни.

Тя ме погледна така, сякаш съм я ударила. Петър скочи:

— Мария! Какво правиш?
— Защитавам себе си и нашето семейство! — отвърнах през сълзи.

Свекърва ми стана бавно и излезе от стаята. Гостите се разотидоха рано. Петър не ми проговори цяла нощ.

На следващия ден той ме обвини:
— Как можа да унижиш майка ми пред всички?
— А аз? Аз не бях ли унижена? Не заслужавам ли дом?

Седмици наред вкъщи беше студено и тихо. Свекърва ми не се прибираше, но усещах присъствието й във всяко ъгълче. Петър беше отчужден. Започнах да се питам дали изобщо имаме шанс като семейство.

Една вечер майка ми ме попита по телефона:
— Мария, струва ли си всичко това? Не е ли по-добре да си тръгнеш?

Но аз не исках да се предавам. Обичах Петър. Исках дом. Исках уважение.

Минаха месеци. С Петър започнахме да говорим повече за бъдещето си — за собствено жилище, за граници с родителите ни. Свекърва ми все още не идва на гости.

Понякога стоя сама в хола и се чудя: Може ли една жена някога наистина да се почувства у дома там, където винаги ще бъде чужда? И колко струва щастието между две поколения?