Съседът ми носи цветя и шоколади, а съпругът ми е бесен: Грешно ли е да приема този жест?
– Пак ли той? – гласът на Петър отекна в коридора, докато държах в ръцете си свеж букет от бели лилии и кутия шоколадови бонбони с червена панделка. Стоях като вкопана, а сърцето ми блъскаше в гърдите. – Какво толкова има в тези цветя, че всеки път ги взимаш? – настоя той, очите му горяха от подозрение.
– Това е просто жест, Петре. Човекът е нов, иска да се сприятели – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше. Истината е, че и аз се чувствах неловко. Съседът ни, Димитър, се беше нанесъл преди месец. Още първия ден се появи с усмивка и домашна баница, а после започна да ми носи цветя и малки подаръци. В началото ми беше приятно – кой не би се зарадвал на внимание? Но с времето жестовете му станаха по-чести, а погледите му – по-дълги.
Петър не беше човек на големите думи или романтичните изненади. След двадесет и две години брак, нашите дни се въртяха около работа, сметки и грижи за децата, които вече учеха в София. Вечерите ни бяха тихи, понякога дори мълчаливи. Но сега, когато Димитър се появи в живота ни, нещо се промени. Петър стана раздразнителен, започна да ме следи с поглед, да задава въпроси, които преди никога не би задал.
– Не мислиш ли, че прекалява? – попита ме една вечер, докато миех чиниите. – Защо не носи цветя на другите съседи? Само на теб!
– Може би просто съм му симпатична – отвърнах несигурно. – Или пък така е възпитан.
– Възпитан? Това си е чист флирт! – гласът му беше остър като нож.
Замълчах. Не знаех какво да кажа. В мен се бореха вина и обида – вина, че може би наистина приемах твърде охотно вниманието на Димитър, и обида, че Петър не вярва в мен.
На следващата сутрин срещнах Димитър пред входа. Беше облечен с чиста риза и носеше още един букет – този път розови карамфили.
– Добро утро, Мария! Надявам се да не ви притеснявам с тези малки жестове – усмихна се той.
– Не… просто… – опитах се да намеря думите. – Може би не е нужно толкова често…
– О, извинете ме! Просто ми е приятно да ви виждам усмихната. Вие сте светлината на този блок! – каза той и ми подаде цветята.
В този момент Петър излезе от входа. Видях как лицето му потъмнява.
– Оставете жена ми на мира! – изръмжа той към Димитър.
Димитър се смути, сведе глава и тихо каза: – Извинете, не съм искал да създам проблеми.
Вечерта вкъщи беше буря. Петър тръшна вратата и започна да крещи:
– Не разбираш ли? Този човек те ухажва! А ти стоиш и го гледаш като ученичка!
– Не е вярно! Просто съм учтива! Не мога да го изгоня от блока!
– Можеш поне да му покажеш границите! Или вече не ти стига това, което имаш у дома?
Тези думи ме удариха като шамар. За първи път усетих колко дълбоко е недоверието между нас. Седнах на дивана и заплаках. Спомних си първите ни години заедно – как Петър ми носеше маргаритки от пазара, как ме чакаше пред работа с чадър в дъжда. Кога всичко това се изпари?
На следващия ден реших да поговоря с Димитър. Изчаках го пред входа.
– Димитре, моля те… Спри с подаръците. Създаваш ми проблеми у дома.
Той ме погледна тъжно:
– Не съм искал да ви навредя. Просто… самотен съм. Жена ми почина миналата година. Цветята са единственият начин да покажа доброта.
Почувствах се ужасно виновна. Не бях помислила за неговата болка.
Вечерта разказах всичко на Петър. Той мълча дълго, после прошепна:
– Може би аз съм прекалил… Просто се страхувам да не те загубя.
Прегърнах го силно. За първи път от години почувствахме близостта си истински.
Сега често си мисля: Кога простият жест на внимание се превръща в заплаха за брака? Кога ревността е оправдана и кога е просто страх от самота? Може ли едно цвете да разруши семейство или всичко зависи от това колко сме близки с човека до нас?
А вие как бихте постъпили на мое място?