Отхвърлена след новината за бременността: Десет години по-късно родителите ми поискаха помощ

— Как можа да ни го причиниш, Мария? — гласът на майка ми трепереше от гняв и разочарование, докато баща ми стоеше до нея с ръце, скръстени на гърдите. Беше студена мартенска вечер в нашия апартамент в Люлин, а аз държах в ръцете си положителния тест за бременност, който току-що им бях показала.

— Мамо, тате… — опитах се да говоря, но думите заседнаха в гърлото ми. — Аз… обичам Петър. Ще се справим. Моля ви, не ме гонете.

— Не искам да те виждам! — изкрещя баща ми. — Излез от този дом! Докато не се осъзнаеш, не си ми дъщеря!

Така започна моят нов живот. На осемнайсет години, с ученическа раница и няколко дрехи, напуснах дома си. Петър ме чакаше пред блока, прегърна ме силно и каза: „Ще се справим заедно, Мария. Обещавам.“

Първите месеци живяхме при леля му в Надежда. Тя беше добра жена, но често ми напомняше, че „това не е хотел“ и че трябва да си намерим работа. Петър започна като сервитьор в кварталното кафене, а аз — чистачка в детска градина. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми.

Родителите ми не се обадиха нито веднъж. Дори когато родих малката Елица — най-прекрасното момиченце на света — никой от тях не дойде да я види. Плаках цяла нощ в болницата, докато Петър държеше ръката ми и повтаряше: „Ние сме семейство. Те ще разберат някой ден.“

Минаха години. Наехме малка гарсониера в Обеля. Животът беше труден — сметки, памперси, работа на две места. Петър учеше задочно във ВУЗФ и работеше като куриер. Аз започнах да шия дрехи у дома и да продавам онлайн. Елица растеше умна и весела, но често питаше: „Мамо, защо баба и дядо никога не идват?“

Не знаех какво да ѝ кажа. Лъжех я, че са много заети или болни. Всяка Коледа гледах снимките от детството си и се чудех дали някога ще ги видя пак.

Петър беше моят стълб. Когато една вечер го уволниха заради съкращения, седнахме на кухненската маса и той каза:

— Ще намеря друго. Не се тревожи за мен.

— Не мога повече така — прошепнах аз. — Чувствам се сама, дори когато си до мен.

Той ме прегърна и двамата плакахме дълго. Но не се отказахме.

Десет години по-късно животът ни беше различен. Петър стана управител на малък магазин за техника. Аз имах собствен онлайн магазин за детски дрехи. Елица беше вече четвъртокласничка — отличничка и шампионка по плуване.

Една вечер телефонът звънна. Номерът беше непознат.

— Мария? — чу се гласът на майка ми, слаб и уморен.

Сърцето ми заби лудо.

— Мамо? Какво става?

— Татко ти е болен… Много болен. Имаме нужда от помощ… Не знам към кого да се обърна…

Настъпи дълга пауза.

— Моля те… — прошепна тя.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми — студената вечер, когато ме изгониха; първите стъпки на Елица; безсънните нощи; празните празници…

— Защо сега? — попитах тихо.

— Сгрешихме… Прости ни…

Петър ме гледаше мълчаливо, а Елица надничаше от вратата.

— Кой е, мамо?

— Баба ти…

Седнах на леглото и заплаках. Не знаех какво да правя. Толкова години бях сама, борих се със зъби и нокти за семейството си… А сега те имаха нужда от мен.

На следващия ден отидох при тях в стария апартамент в Люлин. Баща ми лежеше слаб и посивял в леглото. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Прости ми, Мария… — прошепна той. — Бях глупав… Страхувах се какво ще кажат хората… А ти си най-силната ми дъщеря…

Седнах до него и хванах ръката му. Не знаех дали мога да простя напълно, но знаех едно — никой не заслужава да бъде сам в края на живота си.

Помогнах им с всичко — лекарства, храна, грижи. Елица ги прие с детска чистота и радост.

Но вечерите оставам сама със себе си и се питам: „Дали щях да бъда същият човек, ако не ме бяха изгонили? Мога ли да простя истински или просто изпълнявам дълга си като дъщеря?“

А вие как бихте постъпили? Прошката ли е най-голямата сила или най-голямото предателство към себе си?