В сянката на свекървата – История за семейна несправедливост

– Пак ли тя? – прошепнах на себе си, докато гледах как свекърва ми, леля Мария, слага най-голямото парче баница в чинията на зълва ми, Даниела. Беше неделна вечер, цялото семейство се беше събрало около масата в панелката в Люлин. Миризмата на печено месо и топъл хляб се смесваше с нещо по-остро – усещането за несправедливост, което от години се настани между нас.

Съпругът ми, Петър, седеше до мен и стискаше ръката ми под масата. Знаеше какво изпитвам. Откакто се оженихме, всеки празник беше изпитание – не заради липсата на пари или време, а заради това невидимо разделение, което леля Мария поддържаше с желязна ръка.

– Мамо, може ли още малко салата? – попитах тихо.
– О, свърши, мило. Но Даниела има още в купичката си, ако искаш, тя може да ти даде – отвърна свекърва ми с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Даниела се усмихна извинително и побутна купичката към мен. – Вземи си, аз не обичам толкова много домати.

– Благодаря – казах, но гласът ми прозвуча кухо. Не исках подаяния. Исках да бъда част от това семейство, а не просто някой, който винаги получава остатъците.

След вечерята Петър ме хвана за ръката и ме изведе на балкона. Въздухът беше хладен, а светлините на София пулсираха в далечината.

– Знам, че ти е трудно – прошепна той. – Но моля те, опитай се да не го приемаш толкова навътре.
– Как да не го приемам? Всяка неделя е едно и също. Даниела е любимката, а аз съм просто жената на сина ѝ. Никога няма да бъда достатъчно добра за майка ти.
– Не е вярно…
– Петре, не ме лъжи. Ти самият го виждаш. Когато Даниела поиска нещо – нов телефон, помощ за ремонта в апартамента ѝ – майка ти веднага тича да ѝ помогне. А ние? Когато поискахме малко заем за детската стая на Мария…
– Знам – прекъсна ме той и въздъхна тежко. – Ще говоря с нея.
– Не искам скандали. Просто… искам да ме уважава. Да ни уважава.

Върнахме се вътре. Леля Мария вече раздаваше десерта – домашен крем карамел. Три големи купички за себе си, Даниела и съпруга ѝ; две по-малки за мен и Петър. Дъщеря ни Мария дори не получи цяла порция – само няколко лъжички в чинийка.

– Мамо! – извика Мария и протегна ръчички към крема на Даниела.
– Недей така, Марийче – смъмри я леля Мария. – Леля ти има нужда от повече сили, работи много.

Петър стисна устни. Аз преглътнах сълзите си и се усмихнах на дъщеря си.

След вечерята всички се разотидоха по стаите си. Аз останах в кухнята да мия чиниите. Леля Мария влезе при мен.

– Знам, че ти е трудно тук – каза тя тихо. – Но трябва да разбираш: Даниела е сама, няма кой да ѝ помага. Ти имаш Петър.
– Но и ние имаме нужда от подкрепа понякога…
– Ти си силна жена. Не се оплаквай толкова. Виждаш ли Даниела да мрънка?

Не отговорих. Ръцете ми трепереха над сапунената вода.

На следващия ден разказах всичко на майка ми по телефона.

– Мила моя, не позволявай да те тъпчат! Ти си достойна жена! Ако трябва – дръж се на разстояние. Семейството е важно, но не на всяка цена.

Думите ѝ ме боднаха право в сърцето. Можех ли да се отдръпна? Ами Петър? Ами Мария?

Седмиците минаваха в същия ритъм: неделни вечери с малки унижения, дребни подмятания, погледи през рамо. Един ден Петър се прибра ядосан от работа.

– Говорих с майка ми – каза той. – Казах ѝ всичко. Че ни боли, че усещаме разликата…
– И?
– Каза ми, че преувеличаваме. Че тя просто обича Даниела повече, защото е по-слаба…
– А ние?
– Каза… че ние сме силни и ще се справим сами.

Седнах на леглото и заплаках без звук. Петър седна до мен и ме прегърна.

– Ще си намерим собствен дом – прошепна той. – Ще започнем начисто.

Минаха месеци докато успяхме да съберем пари за малък апартамент в Обеля. Преместихме се с надежда за ново начало. Но раните останаха.

Понякога Мария ме пита защо не ходим вече всяка неделя при баба Мария.

– Защото понякога хората не ни обичат така, както заслужаваме – казвам ѝ тихо.

Понякога се чудя: дали направих правилното? Дали трябваше да се боря повече или просто да приема съдбата си? Какво бихте направили вие на мое място?