Интуицията на една майка: Как намерих гласа си срещу властната свекърва

– Пак ли ще готвиш леща? – гласът на леля Сийка прониза тишината в кухнята, докато аз бърках тенджерата. – Димитър не обича леща, знаеш го. Като беше малък, само аз знаех какво да му сготвя.

Стиснах зъби. Димитър седеше на масата, заровил глава в телефона си, преструвайки се, че не чува. От години се опитвахме да изградим свой дом, но майка му винаги намираше начин да се намеси – с „добри“ съвети, с „безкористна“ помощ, с пари, които после ни натякваше при всеки удобен случай.

– Лещата е полезна – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. – А и Димитър каза, че няма нищо против.

– Той ти го е казал, защото не иска да те обиди – изсъска тя. – Но аз го познавам по-добре от теб. Ако не бях аз, още щяхте да живеете под наем в онази дупка в Люлин!

Това беше любимият ѝ рефрен. Когато преди две години ни помогна с част от парите за капарото на апартамента, не пропускаше случай да ни го напомни. Всяка чаша кафе, всяка нова завеса, всяко решение за детето ни – всичко минаваше през нейното одобрение.

– Мамо, стига – обади се най-накрая Димитър, но гласът му беше слаб, почти извинителен.

– Не ми казвай „стига“! – повиши тон тя. – Аз ви мисля доброто! Ако не бях аз, още щяхте да се чудите как да си платите сметките! Знаеш ли колко съм работила за тези пари?

Погледнах към сина ни, Петър, който рисуваше на масата и се преструваше, че не чува. Сърцето ми се сви. Не исках той да расте в дом, където любовта се измерва с услуги и упреци.

Вечерта легнах до Димитър и прошепнах:

– Не мога повече така. Чувствам се като гостенка в собствения си дом.

Той въздъхна тежко:

– Знам… Но ако ѝ кажем нещо, ще се обиди. Ще спре да ни помага.

– А това помощ ли е? Или просто контрол?

Дълго мълчахме в тъмното. Спомних си първите години с Димитър – как мечтаехме за малко жилище, за спокойствие, за семейство без чужди намеси. Но реалността беше друга – всяка наша стъпка беше наблюдавана и оценявана от леля Сийка.

На следващия ден тя дойде отново – този път с торба продукти и куп нови забележки.

– Защо си купила тази марка мляко? По-скъпо е! Аз винаги взимам от пазара – по-евтино и по-хубаво!

– Благодаря ти за съвета – казах спокойно. – Но предпочитам това мляко.

– Пари на вятъра! Ако не бях аз да ви давам пари за храна…

Този път не издържах.

– Лельо Сийке, моля те… Не искам повече да приемаме пари или продукти от теб. Благодарна съм за всичко досега, но искам да се справяме сами.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Какво говориш? Без мен ще умрете от глад!

– Не вярвам – отвърнах твърдо. – Ще се справим. Може би няма да е лесно, но ще е нашият живот.

Димитър ме погледна уплашено, сякаш очакваше буря. И тя дойде.

– Неблагодарници! Всичко правя за вас! На кого ще оставя парите си? На чужди хора ли?

– Мамо… – опита се да я успокои Димитър.

– Не! Аз си тръгвам! Щом така искате…

Вратата се затръшна. В апартамента настъпи тишина. Петър ме прегърна:

– Мамо, ти си най-добрата!

Сълзи напълниха очите ми. За първи път от години почувствах облекчение. Знаех, че ни чака труден период – без „помощта“ на леля Сийка щяхме да броим всяка стотинка. Но поне щяхме да сме свободни.

След няколко дни тя се обади на Димитър:

– Как сте? Гладни ли сте вече?

– Добре сме, мамо – отвърна той спокойно. – Сара готви страхотно. Петър е щастлив. А аз… аз съм горд с нея.

Този разговор промени всичко между нас. Димитър започна да ме подкрепя повече. Започнахме да взимаме решенията си сами – за детето, за парите, за живота ни.

Леля Сийка постепенно прие новата ситуация. Виждаше Петър по-рядко, но когато идваше, вече не натякваше за помощта си. Понякога усещах тъга в очите ѝ – може би ѝ липсваше контролът или просто ѝ беше трудно да приеме, че синът ѝ вече е мъж със собствено семейство.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Защо любовта между родители и деца често се превръща в борба за власт? Не е ли по-добре да дадеш свобода и доверие вместо упреци и контрол? Как мислите вие?