Две баби и една внучка: Сърцераздирателна битка за любовта на моето дете

– Не, няма да я оставя у вас тази събота! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона. Майка ми от другата страна мълчеше, но усещах как напрежението се натрупва като буреносен облак. – Петя, ти знаеш, че тя има нужда от мен. Ти работиш, а аз съм й баба! – изстреля тя с обида.

В този момент Мария, моята петгодишна дъщеря, се появи в коридора с любимото си плюшено мече. Погледна ме с онези големи кафяви очи, които сякаш разбираха всичко. „Мамо, пак ли се карате за мен?“ – попита тихо. Сърцето ми се сви. Какво правех? Как допуснах детето ми да стане бойното поле между двете най-важни жени в живота ми?

Всичко започна след развода ми с Георги. Останахме сами – аз и Мария. Майка ми, баба Катя, веднага пое ролята на закрилница. Помагаше ми с всичко – от готвенето до прибирането на Мария от градина. Но скоро след това и майката на Георги – баба Сийка – започна да настоява да прекарва повече време с внучката си. Всяка събота и неделя се превръщаха в пазарлък: „Тази седмица е моя ред!“, „Не, миналата седмица беше при теб!“. Мария беше като топка за тенис между тях.

Един ден, когато я взех от градина, учителката ме дръпна настрани: „Петя, Мария е много тъжна напоследък. Казва, че не иска да разочарова никоя баба.“

Вечерта седнах до леглото й. – Мими, какво те тревожи?
– Ако отида при баба Катя, баба Сийка ще се разсърди. А ако остана при баба Сийка, баба Катя ще плаче… – прошепна тя.

Сълзите напълниха очите ми. Защо не можехме да бъдем нормално семейство? Защо любовта към едно дете трябваше да се превърне в оръжие?

Следващата седмица поканих и двете баби на кафе у дома. Бях решена да сложа край на този абсурд.

– Моля ви, спрете! – извиках през сълзи. – Не виждате ли какво причинявате на Мария? Тя не е награда, която трябва да спечелите!

Баба Катя се разплака: – Аз просто… толкова я обичам…
Баба Сийка стисна устни: – И аз! Но ти винаги я държиш само за себе си!

– Не става дума за вас! – прекъснах ги. – Става дума за нея! За Мария! Тя има нужда от спокойствие и любов, а не от вашите спорове.

Настъпи тягостна тишина. Двете жени се гледаха като врагове от години. В този миг осъзнах колко дълбоко са раните между тях – стари обиди, неизказани думи, ревност коя е по-добрата майка и баба.

– Петя, ти избираш! – каза майка ми с треперещ глас. – Ако предпочиташ Сийка, кажи го направо!
– Не искам да избирам! Искам Мария да има и двете си баби! Но само ако можете да бъдете възрастни хора и да мислите първо за нея!

Тази вечер не спах. Въртях се в леглото и мислех за собственото си детство. Как аз самата бях израснала между две жени, които никога не си простиха една на друга. Дали сега повтарях същата грешка?

На следващия ден заведох Мария в парка. Седнахме на пейката и я прегърнах.
– Мими, понякога възрастните правят грешки. Понякога забравят кое е най-важното.
Тя ме погледна сериозно: – Ще спрат ли да се карат за мен?
– Ще направя всичко възможно…

Дните минаваха. Бабите се държаха студено една към друга, но поне спряха откритите спорове. Започнахме да правим график – всяка седмица Мария прекарваше време с едната баба, а другата идваше на гости през седмицата. Но напрежението остана във въздуха като неизречена заплаха.

Една вечер чух как майка ми плаче в кухнята.
– Мамо? Какво има?
– Чувствам се ненужна… Като че ли вече не съм важна за никого…
Прегърнах я силно.
– Важна си. Но трябва да спреш да се бориш със Сийка. Иначе ще загубим всички.

Скоро след това Мария започна да рисува странни картини – две жени с гръб една към друга, а между тях малко момиченце със свити рамене. Показа ми ги една вечер:
– Това съм аз…
Сълзите ми потекоха безконтролно.

Тогава взех решение. Изправих се пред двете баби:
– Ако не можете да се разберете, ще спра Мария да вижда която и да е от вас за известно време. Трябва да помислите кое е по-важно – вашата гордост или нейното щастие.

Този ултиматум ги разтърси. За първи път ги видях смирени.
– Ще опитаме… – прошепнаха почти едновременно.

Минаха месеци. Не всичко беше идеално, но напрежението намаля. Мария отново започна да се смее от сърце.

Понякога вечер я гледам как спи и си мисля: Дали някога ще успеем да бъдем истинско семейство? Или белезите от тази битка ще останат завинаги в душите ни?

Как мислите – може ли любовта към едно дете да обедини хората или винаги ще бъде причина за нови рани?