Когато дъщеря ми остана вдовица, а внучката ми не ѝ позволи да продължи напред – години по-късно ролите се размениха
– Не мога да повярвам, че го няма! – гласът на Наталия проряза тишината в хола, докато тя смачкваше в ръцете си снимката на покойния си съпруг. Беше ноември, студен и сив, а аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Внучката ми Мария седеше на дивана, стиснала коленете си, и мълчеше. В този миг разбрах, че животът ни никога няма да бъде същият.
Мъжът на Наталия – Иван, почина внезапно от инфаркт. Бяха женени едва десет години. Остави след себе си не само празно място в леглото, но и празнота в душите ни. Наталия се затвори в себе си, а Мария, тогава на 15, започна да се държи като малко дете – прилепчива, ревнива към всяко внимание, което майка ѝ получаваше от другаде.
– Мамо, обещай ми, че никога няма да го забравиш! – настояваше Мария вечер след вечер. – Обещай ми!
Наталия я прегръщаше силно и мълчеше. Аз виждах как в очите ѝ се борят вина и желание за живот. Опитвах се да ѝ говоря:
– Наталия, ти си още млада. Не можеш цял живот да страдаш. Иван би искал да бъдеш щастлива.
– Мамо, не мога… Мария не е готова. А и аз… – гласът ѝ се губеше.
Годините минаваха. Мария порасна, но сякаш остана закотвена в онази ноемврийска вечер. Наталия започна работа като учителка по литература в местното училище. Всяка сутрин я изпращах с кафе и надежда, че ще срещне някого, който ще върне усмивката ѝ.
Един ден тя се прибра по-рано от обикновено. Очите ѝ блестяха по особен начин.
– Мамо… – започна тя плахо. – Запознах се с един човек. Казва се Георги. Колега е от училището.
Сърцето ми подскочи от радост. Но когато Мария разбра, избухна буря.
– Как можа?! – крещеше тя на майка си. – Татко още не е изстинал в гроба!
– Мария! Минаха пет години! – отвърна Наталия с разтреперан глас.
– Не ме интересува! Ако го обичаше истински, нямаше да търсиш друг!
В този момент разбрах колко дълбока е раната у внучката ми. Тя не позволяваше на майка си да бъде щастлива, сякаш вярваше, че така пази спомена за баща си жив.
Мина още една година в напрежение и мълчание. Георги беше търпелив, но накрая се отказа. Наталия отново потъна в самота. Мария завърши гимназия и замина да учи във Варна. Къщата опустя.
Аз остарявах бавно и болезнено. Гледах как дъщеря ми се превръща в сянка на себе си. Понякога я чувах да плаче нощем. Опитвах се да я утеша:
– Животът не свършва тук, Наталия…
– За мен свърши, мамо – отвръщаше тя.
Годините летяха. Мария се върна във Велико Търново след университета – вече зряла жена, с диплома по психология и нов приятел – Стефан. За първи път от години видях усмивка на лицето ѝ.
– Мамо, запознай се със Стефан! – каза тя една вечер и доведе момчето у дома.
Наталия беше резервирана, но учтива. Аз приготвих баница и салата, както правех винаги при специални случаи.
Минаха месеци. Мария и Стефан заживяха заедно под наем. Един ден Мария дойде разплакана:
– Мамо… Стефан ме напусна. Срещнал друга.
Наталия я прегърна силно:
– Ще мине… Знам как боли.
Мария плака дълго в скута ѝ. После прошепна:
– Прости ми, мамо… Сега разбирам какво си преживяла ти.
Тогава сякаш нещо се пречупи между тях. За първи път от години видях истинска близост между майка и дъщеря.
С времето Мария започна да насърчава Наталия да излиза повече, да среща хора.
– Мамо, заслужаваш щастие! Не позволявай на никого – дори на мен – да ти го отнеме!
Наталия срещна нов човек – Петър, вдовец като нея. Този път Мария беше първата, която ги покани на вечеря у дома.
Сега седим трите поколения жени около масата – аз, Наталия и Мария – и си говорим за живота, за болката и прошката.
Понякога се питам: защо трябваше да минем през толкова страдание, за да се научим да си даваме шанс за щастие? Дали някога ще спрем сами да си пречим? Какво мислите вие?