Майка ми не заслужава дом за стари хора – но какво да правя, когато любовта и дългът се сблъскат?

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката ни в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците. Беше петък вечер, а аз се прибрах по-късно от обикновено, защото Мартин ме беше поканил на вечеря. Той беше човекът, когото обичах, и който ми даваше усещане за сигурност – нещо, което не бях изпитвала от години.

– Мамо, не започвай пак! Просто искам да поговорим спокойно – опитах се да запазя гласа си равен, но вътре в мен бушуваше буря. – Мартин ми предложи да се преместя при него. Знаеш колко много значи това за мен…

Тя ме погледна така, сякаш ѝ бях забила нож в гърба. – А аз? Какво ще стане с мен? Ще ме оставиш сама тук? Или ще ме пратиш в някой дом като куче?

Тези думи ме пронизаха. В България думата „дом за стари хора“ е като проклятие. Всички знаем историите – лоша храна, студени стаи, забравени хора. Майка ми винаги е била до мен – след като баща ми почина, тя работеше на две места, за да мога да уча в университета. Тя беше моят гръбнак, моят свят.

– Не искам да те оставям, мамо. Но и аз имам право на щастие… – прошепнах.

– Щастие? А моето щастие? – гласът ѝ се изви високо. – Цял живот съм се жертвала за теб! Сега ли ще ме изоставиш?

Сълзите ми напираха. Знаех, че е права. Но и аз имах нужда от нещо свое. Мартин беше различен от всички мъже, които съм срещала – работеше като инженер в голяма фирма, имаше собствен апартамент в квартал „Изток“, караше хубава кола и винаги ме караше да се чувствам обичана и защитена. С него можех да си представя бъдеще.

Но къде щеше да е мястото на майка ми в това бъдеще?

След онази вечер не говорихме няколко дни. Ходех на работа като зомби – колежките ми в счетоводството забелязаха, че не съм на себе си. Само Мартин усещаше колко съм объркана.

– Защо не я вземем при нас? – предложи той една вечер, докато вечеряхме у тях.

– Не знам… Тя е свикнала тук. Освен това… ти не я познаваш добре. Понякога е трудна…

– Все пак е майка ти. Ще се справим заедно.

Думите му ме стоплиха, но знаех, че не е толкова лесно. Майка ми беше горда жена – не обичаше чужди хора около себе си, мразеше да бъде зависима. А и апартаментът на Мартин беше просторен, но не достатъчно за трима възрастни с различни навици.

Една неделя реших да поговоря с нея открито.

– Мамо, моля те… Мартин предлага да дойдеш при нас. Ще ти е по-лесно – няма да се тревожиш за сметките, ще имаш компания…

Тя ме изгледа с презрение.

– Не съм инвалид! Не съм бреме! Ако толкова ти преча, кажи го направо!

– Не казвам това! Просто… искам всички да сме добре.

– Ти искаш да си добре! Аз съм излишната!

Тогава избухнах:

– Не е вярно! Но не мога цял живот да живея само заради теб! И аз имам нужди! И аз имам мечти!

Тя замълча и се обърна към прозореца. Видях как раменете ѝ потрепериха. За първи път осъзнах колко е остаряла. Косата ѝ беше посивяла, ръцете ѝ трепереха леко…

Вечерта Мартин ме прегърна силно.

– Не се обвинявай толкова. Това е трудно решение за всеки.

– В България не е прието да оставиш родителите си сами… Ще ме съдят всички – съседите, роднините…

– А ти какво искаш?

Не знаех какво да отговоря. Исках майка ми да е щастлива, но исках и себе си щастлива. Исках любовта на Мартин, но не исках да бъда лоша дъщеря.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми започна да се затваря все повече в себе си – стоеше пред телевизора с часове, не говореше много. Аз се чувствах като предателка.

Една вечер получих обаждане от леля Мария – сестрата на баща ми.

– Чух какво става… Не се измъчвай толкова. Всички остаряваме. Но ти си млада още – имаш право на свой живот.

– Ами ако майка ми никога не ми прости?

– Ще прости. Майките винаги прощават. Но трябва да мислиш и за себе си.

Седмица по-късно майка ми сама заговори:

– Ако решиш да заминеш при него… ще се оправя някак. Само обещай, че няма да ме пратиш в дом.

Плаках дълго тази вечер. Обещах ѝ.

Днес живея при Мартин. Всяка вечер звъня на майка ми по телефона. Виждам я всяка събота и ѝ помагам с всичко, което мога. Но вината не ме напуска.

Понякога се питам: Кога ще спрем да избираме между себе си и родителите си? И има ли изобщо правилен избор в България?