Съседката ми се грижи за мен, докато децата ми ме забравиха

– Мамо, нямам време да дойда тази седмица. Много работа, децата са болни… – гласът на дъщеря ми Елица трепереше в слушалката, но вече не вярвах на оправданията ѝ. Всяка седмица беше същото. Синът ми Петър пък изобщо не се обаждаше. Откакто се ожени за онази високомерна Маргарита, сякаш забрави, че има майка.

Погледнах през прозореца на малката си кухня – навън валеше ситен дъжд, а по улицата преминаваше само Снежана, съседката ми от отсрещната къща. Тя винаги носеше нещо – торба с хляб, буркан с компот или просто усмивка. Отворих вратата, преди да почука.

– Марийче, донесох ти малко топла супа. Знам, че не си готвила от няколко дни – каза тя и ме погледна с онзи поглед, който само майка може да има.

– Благодаря ти, Снежи. Ако не беше ти… – гласът ми се пречупи. Не исках да плача пред нея, но напоследък сълзите сами идваха.

– Не говори така! – прекъсна ме тя. – За какво са съседите, ако не да си помагат?

Седнахме на масата. Снежана започна да разказва за внучката си, която щяла да идва на гости. Аз слушах и се чудех защо моите деца не намират време за мен. Нима толкова ги натоварих с любовта си, че сега бягат от нея?

Вечерта легнах рано. В главата ми кънтяха думите на Елица: „Мамо, нямам време…“ Кога времето стана по-важно от майката? Спомних си как ги гледах сама, след като баща им почина рано. Как работех на две места, за да им купя обувки и учебници. Как всяка вечер им четях приказки, докато заспят.

На следващия ден Снежана пак дойде. Този път донесе домашен козунак.

– Марийче, хайде да пием кафе! – усмихна се тя.

– Снежи, защо го правиш? – попитах я изведнъж. – Имаш си семейство, имаш си грижи… Защо се грижиш за мен?

Тя ме погледна сериозно:

– Защото знам какво е да си сама. Моята майка почина сама в едно село край Плевен. Аз бях млада, работех в София и все намирах оправдания да не отида при нея. Сега цял живот ще ме боли за това.

Замълчахме. В този момент разбрах – понякога чуждите хора стават по-близки от родните.

Дните минаваха бавно. Децата ми все по-рядко се обаждаха. На рождения ми ден получих съобщение: „Честит празник, мамо! Ще ти се обадим довечера.“ Но така и не се обадиха.

Снежана обаче дойде с торта и свещичка.

– Да си ни жива и здрава! – каза тя и ме прегърна силно.

Плаках дълго тази вечер. Не от радост, а от болка – че единственият човек, който ме помни, не е от кръвта ми.

Една сутрин се почувствах зле – главата ме болеше, светът се въртеше около мен. Опитах да стана, но паднах на пода. Не знам колко време лежах там, но чух гласа на Снежана:

– Марийче! Добре ли си?

Тя влезе през незаключената врата и веднага извика Бърза помощ. В болницата лежах три дни. През цялото време само тя идваше при мен – носеше ми плодове, четеше ми вестника, държеше ме за ръка.

Децата ми? Елица изпрати съобщение: „Пиши като излезеш.“ Петър така и не се обади.

След изписването се прибрах вкъщи с помощта на Снежана. Тя ми помогна да се изкъпя, сготви ми супа и остана до късно вечерта.

– Не мога да те оставя сама – каза тя твърдо.

– Ами моите деца? – попитах тихо.

– Те са си твои деца… Но понякога животът ни среща с хора, които стават нашето истинско семейство.

Вечерта седях сама в тъмното и мислех за всичко това. Защо децата забравят родителите си? Защо чуждите хора могат да бъдат по-добри от собствената ти кръв?

На следващия ден Елица най-сетне дойде. Влезе бързо, целуна ме по бузата и започна да разказва за проблемите си – мъжът ѝ бил без работа, децата боледували… Не попита как съм.

– Мамо, ще взема малко пари назаем… Ще ти върна другия месец.

Дадох ѝ последните си спестявания. Тя си тръгна набързо.

Седнах до прозореца и гледах как Снежана полива цветята си. Помислих си: „Дали някога ще получа от децата си същата грижа и топлина?“

Сега живея ден за ден. Децата ми рядко се сещат за мен. Но имам Снежана – човекът, който ми подаде ръка без да очаква нищо в замяна.

Понякога се питам: „Кое е по-важно – кръвната връзка или човешката доброта?“ А вие как мислите?