Един бъбрек, два живота: Любов, загуба и надежда на ръба на отчаянието

– Мамо, пак ли ще ходим в болницата днес? – гласът на малкия ми син Виктор трепереше, докато се опитваше да скрие страха си зад детската си усмивка. Стиснах ръката му по-силно, усещайки как собственото ми сърце се свива от вина и безсилие. Беше декември 2016-та, а аз вече месеци наред живеех между стените на нефрологичното отделение в Пирогов и нашия панелен апартамент в Люлин.

Бъбреците ми отказваха. Диализата беше станала част от ежедневието ми, а надеждата за трансплантация се топеше с всеки изминал ден. Съпругът ми, Стефан, се беше затворил в себе си. Вечерите ни преминаваха в мълчание – той пред телевизора, аз с поглед вперен в тавана, броейки секундите до следващата болка. Майка ми настояваше да се преместя при нея в Пловдив, но не можех да изоставя Виктор и работата си като учителка по литература.

– Не можеш да продължаваш така! – изкрещя Стефан една вечер, когато за пореден път припаднах в банята. – Трябва да мислиш за детето! Ако не за себе си, поне за него!

Сълзите ми се стичаха безшумно. Как да му обясня, че вече не вярвам в чудеса? Че списъкът с чакащи за трансплантация е дълъг, а времето ми – малко?

В онези дни на отчаяние се появи Георги. Беше братовчед на моя колежка от училище. Дойде при мен с усмивка и топли очи.

– Знам какво е да гледаш любим човек да страда – каза ми той тихо. – Преди две години майка ми почина от същото. Ако мога да помогна…

Погледнах го невярващо. Човек, когото едва познавах, беше готов да ми подари част от себе си. Семейството ми прие новината със смесени чувства. Майка ми плака цяла нощ, а Стефан не каза нищо – просто излезе и се прибра чак призори.

Месеците до операцията бяха изпълнени с безкрайни изследвания, страхове и надежди. Георги беше до мен през цялото време – държеше ръката ми по време на биопсиите, разсмиваше ме с глупави шеги в чакалнята. Виктор го прие като свой втори баща.

– Мамо, Георги ще те оправи, нали? – питаше ме всяка вечер преди сън.

– Ще опита, мило мое – отвръщах аз и се молех наум всичко да мине добре.

Операцията мина успешно. За първи път от години се почувствах жива. Започнах да мечтая отново – за пътувания, за нови книги, за още едно дете… Георги стана част от нашето семейство. Стефан обаче се отдалечаваше все повече. Виждах как ревността и несигурността го разяждат отвътре.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Не мога повече така! Тя вече не е същата… Всичко се промени.

Знаех, че е прав. Аз също се бях променила. Благодарността към Георги прерасна в нещо повече – усещах го във всяко негово докосване, във всеки поглед. Започнах да се улавям, че търся присъствието му повече от това на собствения си съпруг.

Стефан си тръгна няколко месеца след операцията. Остави ни бележка: „Извинявай, но не мога да живея в чужда сянка.“

Болеше ме, но не можех да го виня. Животът ми вече принадлежеше на друг човек – на този, който ми го беше подарил наново.

С Георги започнахме нов живот заедно. Виктор го обожаваше, майка ми най-накрая прие избора ми. Мислех си, че съдбата най-сетне е на моя страна.

Но щастието ни беше кратко. Година след трансплантацията Георги започна да се оплаква от болки в корема и необяснима умора. Лекарите откриха тумор в черния му дроб – агресивен и нелечим.

Светът ми рухна за втори път. Този път нямаше кой да ме спаси. Гледах как човекът, който ми подари живота си, угасва пред очите ми. Прекарахме последните му месеци заедно – държах ръката му така, както той държеше моята преди година.

– Не съжалявай за нищо – прошепна ми той в последната си нощ. – Животът е миг… Важното е какво ще оставиш след себе си.

След смъртта му дълго не можех да намеря сили да продължа напред. Всяка сутрин се питах дали заслужавам този втори шанс. Виктор беше единствената причина да ставам от леглото.

Днес, години по-късно, все още нося белега от операцията – и на тялото си, и в душата си. Понякога се улавям да гледам към небето и да питам: „Защо съдбата ни взима най-добрите хора?“ Но после се сещам за думите на Георги и знам – трябва да живея така, че някой ден Виктор да може гордо да каже: „Майка ми беше истински борец.“

А вие как бихте постъпили? Дали благодарността може да прерасне в любов? И колко струва един втори шанс?