Защо прекъснах връзката с майка си: История за предателство, прошка и търсене на собствената стойност
„Ти си виновна за всичко! Ако беше по-добра съпруга, Петър нямаше да те напусне!“ – думите на майка ми още ехтят в ушите ми, въпреки че изминаха две години от онзи ден. Стоях в кухнята ѝ, стиснала чаша чай, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам, че жената, която ме е отгледала, сега ме гледа с такова презрение.
„Мамо, ти не знаеш всичко. Не беше лесно…“ – опитах се да обясня, но тя ме прекъсна с рязък жест.
„Не искам да слушам оправдания! Петър е добър човек, а ти… ти винаги си била твърде горда, твърде своенравна. Виждаш ли докъде те доведе това?“
В този момент нещо в мен се пречупи. Спомних си всички онези години, в които се опитвах да ѝ угодя – да бъда отличничка в училище, да не закъснявам вечер, да не повишавам тон. А после – да бъда добра съпруга, да не се оплаквам от Петър, дори когато той се прибираше пиян или ми говореше с обиди. Майка ми винаги намираше оправдание за него: „Мъжете са си такива, трябва да търпиш.“
Но аз вече не можех да търпя. След последния скандал с Петър, когато хвърли чиния по стената и ме нарече „безполезна“, събрах сили и го напуснах. Отидох при майка ми с надеждата за подкрепа. Вместо това получих обвинения.
Седмици наред плаках всяка вечер. Брат ми Георги се опитваше да ме утеши: „Мария, тя просто не разбира. За нея разводът е срам.“ Но болката не намаляваше. Майка ми започна да разказва на роднините ни, че съм „разбила семейството си от инат“. Леля Стефка спря да ми вдига телефона. Съседите ме гледаха с любопитство и съжаление.
Един ден срещнах Петър пред блока. Усмихна се самодоволно: „Виждаш ли? Дори майка ти е на моя страна.“ Тогава разбрах – ако искам да оцелея, трябва да се спася сама.
Започнах работа като продавачка в малък магазин за дрехи. Собственичката, леля Пенка, беше строга, но справедлива жена. „Марийче, животът не свършва с един мъж. Гледай себе си!“, казваше тя често. Постепенно започнах да усещам вкуса на свободата – сама решавах кога ще се прибера, какво ще ям, с кого ще се виждам.
Но празнотата от липсата на майка ми беше като рана, която не зараства. На рождения ми ден ѝ изпратих съобщение: „Липсваш ми.“ Отговорът беше кратък: „Ти избра този път.“
Минаха месеци. Веднъж я видях на пазара – стоеше до щанда за домати и говореше с някаква съседка. Очите ни се срещнаха за миг. В погледа ѝ имаше студенина и нещо като укор.
Вечерта Георги дойде у дома. „Мамо пак говори лошо за теб пред всички. Не знам какво да правя…“
„Не прави нищо“, казах му аз. „Това е моят живот.“
Понякога се питах дали съм постъпила правилно. Дали трябваше да търся още разговори, още обяснения? Но всеки път, когато си спомнях думите ѝ – „Ти си виновна за всичко!“ – усещах как гневът и болката се връщат.
Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града. Чух смях от съседния апартамент – семейство с малки деца. Замислих се: ще мога ли някога пак да вярвам на някого? Ще мога ли да простя на майка си?
С времето започнах да намирам сили в себе си. Записах курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Запознах се с нови хора – Весела от курса стана моя близка приятелка. Тя също беше минала през тежък развод и знаеше какво е да останеш без подкрепа от близките.
Една неделя Весела ме покани на гости у тях. Когато видях как майка ѝ я прегръща и ѝ сипва супа, усетих пареща завист. Но после Весела ми прошепна: „И ние сме имали тежки моменти. Но тя избра мен.“
В този момент разбрах – понякога родителите ни не могат или не искат да изберат нас. Понякога трябва сами да изберем себе си.
Днес вече не плача всяка вечер. Все още боли, но болката е по-поносима. Научих се да се грижа за себе си, да ценя малките радости – топло кафе сутрин, нова картина на стената, смях с приятели.
Понякога все още се питам: ще дойде ли денят, в който майка ми ще поиска прошка? Или аз ще намеря сили да ѝ простя? Може би има много като мен – жени, които са били обвинени вместо подкрепени от най-близките си хора.
А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува такава рана или понякога единственото спасение е разстоянието?