Тежестта на едно дете: Историята на една майка между работа и семейство

— Пак ли ще го оставиш при мен? — гласът на свекърва ми прониза въздуха като остър нож. Стоях на прага ѝ с малкия Виктор в ръце, а сърцето ми се свиваше от вина и безсилие.

— Моля те, Мария, само за няколко часа. Имам интервю за работа, а в детската градина пак не го приеха…

Тя ме изгледа с онзи поглед, който познавах още от първия ден, когато прекрачих прага ѝ като снаха — студен, оценяващ, сякаш винаги чакаше да сгреша. Виктор се притисна към мен, усещайки напрежението.

— Това дете е само бреме — изрече тя тихо, но думите ѝ отекнаха в мен като гръм. — Не мога да се занимавам с него всеки ден. Ти си майка му, твоя работа е да го гледаш.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не можех да си позволя слабост. След като ме уволниха от фирмата, където работех преди майчинството, животът ми се превърна в безкрайна въртележка от обяви за работа, откази и отчаяни опити да намеря кой да гледа Виктор. Мъжът ми, Петър, работеше по 12 часа на ден и рядко се прибираше навреме. Парите не стигаха. Родителите ми живееха в друг град и не можеха да помагат.

— Знам, че ти е трудно — прошепнах аз, — но и на мен не ми е лесно. Само днес…

— Не ме интересува! — прекъсна ме тя. — Аз вече си отгледах децата. Сега е твой ред.

Виктор започна да плаче. Прегърнах го силно и се опитах да го успокоя. В този момент осъзнах колко сама съм всъщност. В България всички говорят за „семейната подкрепа“, но когато дойде моментът, всеки гледа себе си.

Оставих Виктор при нея със свито сърце и тръгнах към интервюто. По пътя мислех за всичко, което съм жертвала — мечтите си, спокойствието си, дори самоуважението си. В офиса ме посрещнаха с усмивки, но щом разбраха, че имам малко дете и няма кой да го гледа постоянно, лицата им помръкнаха.

— Ще ви се обадим — казаха ми накрая. Знаех какво означава това.

Върнах се при свекърва ми по-късно следобед. Виктор беше заспал на дивана, а тя гледаше телевизия с израз на досада.

— Пак плака за теб — каза тя сухо. — Не знам как ще го оправиш този хленчещ характер.

— Той е още малък… — опитах се да обясня.

— Не ме интересува! — повтори тя. — Ако не можеш да се справиш, защо изобщо си го раждала?

Тези думи ме удариха по-силно от всичко досега. Цяла вечер ги въртях в главата си. Петър се прибра късно и едва ме изслуша.

— Майка ми е права — каза той уморено. — Трябва да намерим начин да се оправяме сами.

— Но как? — извиках аз през сълзи. — Как да работя, ако никой не иска да гледа Виктор? Как да го запиша в детска градина, когато навсякъде има списъци с чакащи?

Той само въздъхна и се затвори в спалнята.

На следващия ден опитах отново — обиколих още две детски градини. Навсякъде едно и също: „Няма места.“ В една от тях директорката ме изгледа съчувствено:

— Знам колко е трудно за младите майки… Но системата е такава.

Вечерта седях сама в кухнята, докато Виктор рисуваше с моливи на масата. Чух как Петър говори по телефона с майка си:

— Не може ли поне веднъж седмично?… Да, знам… Добре…

Когато затвори, дойде при мен:

— Майка ми каза, че повече няма да го гледа.

Погледнах го безмълвно. Чувствах се като провалена майка и жена. Започнах да търся работа от вкъщи — преводи, писане на статии, всичко възможно. Но парите пак не стигаха.

Една вечер Виктор се разплака насън:

— Мамо, не ме оставяй при баба…

Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Никога повече няма да те оставя там, обещавам ти.

Дните минаваха в напрежение и страх за бъдещето ни. Петър ставаше все по-отдалечен. Свекърва ми спря да ни търси напълно. Чувствах се изоставена от всички.

Един ден получих писмо от детската градина: „Вашето дете е прието.“ Разплаках се от облекчение и радост. Виктор тръгна на градина и аз най-накрая намерих работа на половин ден.

Но белезите останаха — усещането за вина, за самота, за това че трябваше да се боря сама срещу цялата система и собственото си семейство.

Понякога вечер се питам: Защо в България майките са оставени сами в най-трудния момент? Кога ще спрем да наричаме децата „бреме“ и ще започнем да ги приемаме като благословия?