Майчината заръка: Не пускай сама приятелка у дома

– Не я пускай сама у вас, чуваш ли? – гласът на майка ми беше остър, почти заповеднически. Бях на шестнайсет и се въртях нервно пред огледалото, докато тя ми връчваше ключа за апартамента. – Мамо, това е Мария! Познаваме се от първи клас! – възразих, но тя само поклати глава и добави тихо: – Понякога най-близките ни хора могат да ни наранят най-много.

Тогава не разбирах. Сега, двадесет години по-късно, думите ѝ кънтят в мен като ехо. Станах майка на две деца, живея в панелен блок в Люлин и работя от вкъщи. Мъжът ми, Петър, е шофьор на камион и често го няма по седмица. Самотата ме притискаше като мокро одеяло. Всяка вечер след като сложа децата да спят, се улавях как седя на балкона с чаша чай и гледам светлините на София, усещайки празнина, която не можех да запълня.

Тогава се появи Даниела. Беше нова в блока – разведена, с едно момиченце на възрастта на моята дъщеря. Запознахме се на детската площадка. Тя беше разговорлива, забавна, винаги готова да помогне. Постепенно започнахме да си ходим на гости – първо с децата, после и сами. Веднъж я поканих у нас за кафе, докато децата играеха долу. Говорихме си за всичко – за мъжете ни, за работата, за мечтите и страховете си.

Една вечер Петър се прибра по-рано от обикновено. Намери ме разплакана в кухнята – бях получила отказ за повишение. Даниела беше до мен, държеше ме за ръката и ме утешаваше. Петър я изгледа подозрително и после ми каза: – Не е хубаво да пускаш хора у дома, когато ме няма. Не знаеш кой какво мисли.

Разсърдих се. Защо всички около мен са толкова подозрителни? Даниела беше единственият човек, който ме разбираше напълно. С времето започнах да ѝ се доверявам все повече – споделях ѝ всичко: проблемите с Петър, страховете си като майка, дори финансовите ни затруднения.

Една сутрин Даниела ми звънна разтреперана:
– Може ли да дойда? Имам нужда от теб.
Пуснах я веднага. Изглеждаше ужасно – очите ѝ бяха подпухнали от плач.
– Бившият ми пак ме заплашва… – прошепна тя. – Моля те, не казвай на никого.
Прегърнах я и ѝ обещах пълна дискретност.

Седмица по-късно Петър ми каза:
– Някой разправя из блока, че сме пред развод и че имаш любовник.
Погледнах го невярващо:
– Кой ти го каза това?
– Стефка от петия етаж. Чула го от Даниела.

Светът ми се срина. Не можех да повярвам. Обадих се на Даниела:
– Защо разправяш лъжи за мен?
Тя замълча дълго:
– Не съм искала… Просто… изпуснах се пред Стефка…
– Изпуснала си се?! Това е семейството ми!

Последваха дни на мълчание и напрежение вкъщи. Петър не ми вярваше напълно, а аз се чувствах предадена и глупава. Майчините думи не спираха да кънтят в главата ми: „Понякога най-близките ни хора могат да ни наранят най-много.“

Опитах се да говоря с Даниела още веднъж:
– Защо го направи?
Тя избягваше погледа ми:
– Бях ядосана… Завидях ти… Имаш семейство, дом… Аз съм сама…

В този момент разбрах – понякога самотата ражда завист и злонамереност дори у хората, които най-много обичаме или на които най-много вярваме.

Майка ми беше права. Миналото ѝ – нейните страхове и болки – бяха станали част от мен, без дори да го осъзнавам. Колко често пренебрегваме родителските съвети само защото ни звучат старомодно? Колко струва доверието между приятели и колко лесно може да бъде разрушено?

Сега стоя на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Чудя се: Ще мога ли някога пак да се доверя истински? Или ще остана завинаги пленница на майчините предупреждения?