Сълзи по паветата: История за изгубеното щастие

„Димитре, къде си бе, човече? Закъсняваме!“, гласът на жена ми Мария отекна из тесния ни коридор, докато аз трескаво търсех ключовете за колата. Алекс, нашият седемгодишен син, вече беше обут с маратонките и подскачаше около мен, нетърпелив да стигнем до училище. „Тате, ще ми купиш ли баничка от будката?“, попита с онзи поглед, който винаги ме разтапяше.

„Разбира се, шампионе. Само да намеря тези проклети ключове…“

Не знаех тогава, че това ще е последният ни разговор. Не знаех, че след няколко минути животът ми ще се преобърне завинаги.

Излязохме навън. Улицата беше оживена – съседката баба Пенка метеше пред входа, а отсреща бай Иван товареше кашони в старата си Лада. Алекс хукна напред, както винаги. „Алекс, не тичай!“, извиках след него, но той вече беше на тротоара срещу нас.

Всичко се случи за секунди. Един черен джип профуча по улицата – не спря на пешеходната пътека. Чух писък, после тишина. Краката ми се подкосиха. Мария изкрещя. Хвърлих се напред, но вече беше късно.

Алекс лежеше неподвижен на асфалта. Кръвта му се стичаше по паветата. Светът спря да съществува.

След това всичко беше като в мъгла – линейка, полиция, въпроси, които не чувах. В болницата лекарят само поклати глава. Мария се срина на земята. Аз стоях като вцепенен.

Дните след това бяха безкрайни. Апартаментът ни беше пълен с хора – роднини, съседи, приятели. Всички говореха тихо, сякаш страхуваха да не събудят болката ни. Майка ми плачеше безутешно, баща ми стоеше мълчалив в ъгъла.

Мария не говореше с мен. Виждах я как седи до леглото на Алекс и гали възглавницата му. Вечер се затваряше в банята и плачеше тихо. Аз не можех да плача. Вината ме задушаваше – ако бях го задържал още малко до себе си, ако бях тръгнал по-рано или по-късно…

Една вечер я чух да шепне:
– Защо не го спря? Защо го остави?

Не й отговорих. Какво можех да кажа? Аз самият си задавах същите въпроси всяка нощ.

Полицията откри шофьора – Георги Петров, местен бизнесмен със скъп адвокат. На делото твърдеше, че Алекс изскочил внезапно и нямал време да реагира. Съдията му даде условна присъда и глоба.

Мария избухна:
– Това ли е справедливостта? Детето ни го няма, а той ще си кара джипа все едно нищо не е станало!

Аз стоях до нея и усещах как между нас зее пропаст. Вечерите ни станаха мълчаливи. Тя започна да спи в стаята на Алекс. Аз се прибирах все по-късно от работа – не можех да понеса тишината у дома.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Отивам при майка ми за известно време.“

Останах сам сред играчките на Алекс и снимките по стените. Всяка вещ ме пронизваше като нож.

Минаха месеци. Хората спряха да питат как сме. На улицата ме гледаха със съжаление или избягваха погледа ми. Работата ми стана безсмислена – всичко беше безсмислено.

Една вечер седнах на пейката пред блока и видях Георги Петров да паркира джипа си пред новия ресторант отсреща. Смях се горчиво – животът за някои продължаваше сякаш нищо не се е случило.

В главата ми кънтяха думите на Мария: „Защо не го спря?“

Понякога си мисля дали някога ще мога да простя – на него, на себе си, на съдбата… Или дали изобщо има прошка за такива неща?

Кажете ми – как човек продължава напред след такава загуба? Може ли някога отново да бъде щастлив или остава завинаги пленник на вината и болката?