Защо винаги аз трябва да се пречупя? – Моят живот като снаха в дома на свекърва ми

– Пак ли не си измила прозорците, Мария? – гласът на свекърва ми, Станка, пронизва въздуха като остър нож. Стоя в кухнята, ръцете ми са мокри от сапунена вода, а сърцето ми тупти в гърлото. Петър е на работа, а аз съм сама срещу нея – както винаги.

– Ще ги измия след малко, тъкмо приключвам с чиниите – опитвам се да запазя спокойствие, но гласът ми трепери.

– След малко, след малко… Всичко ти е след малко! Ако чаках на теб, къщата щеше да потъне в прах! – тя размахва ръце театрално и излиза от кухнята с тежки стъпки.

Поглеждам през прозореца. Навън е пролет, дърветата цъфтят, а аз се чувствам като затворник. Вече три години живеем в нейния апартамент в Люлин. Когато Петър предложи да се преместим при майка му „докато съберем пари за наше жилище“, не подозирах какво ме очаква. Мислех, че ще е временно. Но временното стана постоянно.

Вечерта Петър се прибира уморен. Слагам му вечерята и се надявам да поговорим насаме. Но Станка се появява веднага щом чуе ключа на вратата.

– Петре, кажи на жена си да не ми оставя пак мокрите кърпи на балкона! – започва тя без поздрав.

Петър въздиша тежко и ме поглежда с уморен поглед.

– Мария, моля те, оправи ги тези кърпи, че майка ми се дразни – казва тихо.

– Винаги ли аз трябва да съм виновната? – прошепвам, но никой не ме чува.

Седя до прозореца и гледам светлините на София. Спомням си първите ни години с Петър – как се смеехме, как мечтаехме за малък апартамент с много книги и цветя. Сега мечтите ни са затрупани от чужди претенции и неизказани думи.

Сутрините започват с критика. Станка проверява дали съм изчистила добре банята, дали съм сготвила „както трябва“, дали детето е облечено „като хората“.

– Не знам какво си мислиш, ама моят син не е свикнал на такива манджи! – казва тя, когато сложа супа от тиквички на масата.

– Петре, харесваш ли супата? – питам го с надежда.

– Добра е – отговаря той без ентусиазъм и вперва поглед в телефона си.

Детето ни, Калина, усеща напрежението. Веднъж я чух да казва на куклата си: „Не плачи, баба пак ще се кара на мама.“ Сърцето ми се сви. Не искам дъщеря ми да расте в дом, където любовта е условна и тишината е пълна със скрити обвинения.

Опитах се да говоря с Петър.

– Не мога повече така. Чувствам се като гостенка в собствения си дом – казах му една вечер, когато Станка беше излязла до магазина.

– Знам, Мария… Но нямаме избор. Къде ще отидем сега? Заплатите ни едва стигат за сметките. Майка ми понякога прекалява, но все пак ни помага… – той ме погледна умолително.

– Помага ли ни или ни държи в капан? – попитах тихо.

Той замълча. Знаех, че няма да получа отговор.

С времето започнах да губя себе си. Престанах да каня приятелки у дома – Станка винаги намираше повод да ги унижи или да ме изложи пред тях. Престанах да мечтая за собствено пространство. Дори престанах да споря с Петър – всяка дума беше като капка бензин върху огъня на напрежението между нас.

Един ден майка ми ме покани на кафе. Видя ме уморена и разплакана.

– Марио, ти не си тази жена, която познавам. Къде е усмивката ти? Къде са мечтите ти? – попита тя със сълзи в очите.

– Не знам… Изгубих ги някъде между праха по первазите и чуждите изисквания – отвърнах аз.

Вечерта се прибрах по-късно от обикновено. Станка ме посрещна на вратата:

– Къде беше? Остави детето цял ден с мен! Аз ли съм му майка?

– Не съм излизала за удоволствие! И аз имам нужда от почивка! – избухнах за първи път от години.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Неблагодарница! Ако не бях аз, досега да сте на улицата!

Петър дойде и застана между нас.

– Мамо, стига! Остави Мария на мира!

За миг усетих подкрепа. Но после той се обърна към мен:

– Но и ти трябва да разбираш положението…

Сълзите ми потекоха сами. Излязох на балкона и гледах светлините на града. Колко още ще издържа? Колко още ще преглъщам себе си в името на „семейството“?

На следващия ден реших да говоря с Петър сериозно.

– Или намираме начин да живеем отделно, или ще се изгубим напълно като семейство – казах му твърдо.

Той ме гледаше дълго. Видях страх в очите му, но и нещо друго – може би осъзнаване.

Сега стоя пред прозореца и пиша тези редове. Не знам какво ще стане утре. Но знам едно: никой не заслужава да бъде заложник в собствения си дом. Защо винаги жената трябва да се пречупва? А вие как бихте постъпили на мое място?